— Прилича на корона, нали? — беше попитала Бет.
Мъжът с аленото око също беше осъзнал какво е, когато я попита къде е:
— Пръстенът. Короната. — Това бяха точните му думи.
Короната.
Сестрата знаеше на кого принадлежи тази корона. Знаеше го, откакто намери Суон в Мерис Рест и видя израсналата царевица.
„Няма как да запазим нещата си завинаги“, помисли си тя. Но как ѝ се искаше да го стори. Стъклената корона се беше превърнала в смисъла на живота ѝ; беше я накарала да стане на крака и да продължи напред, стъпка по стъпка през кошмарната земя. Тя пазеше короната с ревностната плам на една клошарка от Ню Йорк и беше проливала своя и чужда кръв, за да не я изгуби.
И сега беше настъпило времето. Да. Сега беше настъпило времето.
Защото сънебродната пътека беше свършила за нея. Когато погледнеше в стъклото, виждаше красиви скъпоценни камъни и златни и сребърни нишки, но нищо повече. Беше приключила със сънеброденето.
Суон беше тази, която да продължи нататък.
Сестрата стана от матрака и отиде до момичето с блестящия стъклен пръстен в ръцете си. Суон осъзна, че това е нещо, което беше виждала в магическото огледало на Ръсти.
— Стани — каза ѝ клошарката с треперещ глас.
Момичето стана.
— Това ти принадлежи. Винаги ти е принадлежало. Аз просто бях неговият пазител. — Пръстите на Сестрата проследиха една платинена нишка и тя засъска вътре в стъклото. — Но искам да помниш нещо: ако чудо може да превърне пясъка в нещо подобно… то тогава само си помисли — представи си — какви могат да бъдат хората. — Тя сложи короната на главата на Суон.
Пасна ѝ перфектно.
Около нея внезапно изригна златиста светлина, която намаля и отново заблестя. Брилянтното сияние накара Сестрата и Шийла да примигат. Дълбоко в златистата светлина разцъфнаха още цветове, подобно на градина, огрята от слънчева светлина.
Шийла сложи ръка на устата си, а очите ѝ заблестяха. Тя едновременно се разсмя и заплака, докато цветовете къпеха лицето ѝ.
Сестрата усети топлината, която се излъчваше от стъклото — беше плашеща и силна, сякаш уловила частица от слънцето. Ставаше толкова ярка, че се наложи да отстъпи назад и да прикрие очи с ръце.
— Какво става? — попита Суон, която виждаше светлината и усещаше гъделичкаща топлина върху главата си. Започваше да се плаши и опита да свали короната, но Сестрата ѝ каза:
— Не! Не я пипай!
Златистата огнена светлина започна да залива на вълни косата на момичето. Суон стоеше мирно, сякаш се опитваше да задържи книга на главата си. Беше изплашена до смърт, но и развълнувана.
Златистата светлина изригна отново и в следващия миг косата ѝ като че ли пламна. Светлината се разля на филизи върху челото и бузите ѝ, а лицето ѝ се превърна в светлинна маска — прекрасна и ужасяваща гледка, която едва не накара Сестрата да коленичи. Бурното сияние се разпростря върху гърлото и врата на Суон, започна да се увива като златен дим около раменете и ръцете ѝ и да пада на букли върху китките и пръстите ѝ.
Сестрата протегна ръка към нея, проникна през прекрасната светлина и докосна бузата ѝ… но като че ли се натъкна на броня, макар все още да виждаше чертите на лицето ѝ и очите ѝ. Пръстите ѝ не можеха да стигнат до кожата на Суон — нито до бузите, брадичката, челото; до никъде.
„О, Господи“, помисли си клошарката… защото осъзна, че короната създаваше броня от светлина около тялото на момичето.
Тя я покриваше почти до кръста. Суон имаше чувството, че стои в средата на факла, но топлината не беше неприятна. Видя пламенните отражения на стените и лицата на Сестрата и Шийла, окъпани в лека златиста светлина. Погледна ръцете си, които бяха пламнали. Сви пръсти и усети, че са добре — нямаше болка в тях, не бяха замръзнали, въобще не чувстваше нищо. Светлината се движеше с нея, залепена подобно на втора кожа. Огънят беше запълзял надолу по краката ѝ.
Облечена в този светлинен пашкул, Суон отиде до огледалото. Гледката, която се разкри пред нея, онова, в което се превръщаше, ѝ дойде в повече. Тя хвана короната и я свали от главата си.
Златистото сияние помръкна почти веднага. То пулсира… пулсира… и бронята от светлина се изпари като мъгла.
Суон отново си беше както преди — обикновено момиче, което държеше пръстен от светещо стъкло.
Цяла минута не успя да проговори. Най-накрая подаде короната на Сестрата и ѝ каза: