— Мисля… че е… по-добре ти да ми я пазиш.
Клошарката бавно вдигна ръка и я взе. Върна короната обратно в чантата и я закопча. След това, с движения като на сомнамбул, дръпна одеялото и прибра чантата в матрака. Но очите ѝ продължаваха да виждат златистия огън и докато беше жива, нямаше да забрави видяното току-що.
Зачуди се какво ли щеше да стане, ако свиеше юмрук и се опиташе да удари Суон в лицето. Но не ѝ се искаше да си счупи ръката само за да опита. Дали бронята щеше да спре острие, или нож? Ами куршум? Шрапнел от бомба?
От всичките сили на пръстена тази беше една от най-хубавите… и беше запазена само за Суон.
Шийла вдигна пред очите си собствената си част от короната. Червеният пламък беше станал по-силен, беше сигурна в това. Тя също скри шипа в матрака.
След около тридесет секунди някой заблъска силно на вратата.
— Шийла! — провикна се единият от войниците, които ги пазеха. — Подготвяме се да тръгваме!
— Добре — отвърна тя. — Ние също сме готови.
— Всичко наред ли е там вътре?
— Да. Чудесно е.
— Днес аз ще карам. Тръгваме след около петнадесет минути. — Чу се дрънчене на верига, която беше прекарана през дръжката на вратата и самата врата, след което беше заключена с катинар. — Стойте си мирно и кротко там вътре.
— Благодаря ти, Дани! — провикна се Шийла и когато войникът си тръгна, коленичи на пода пред Суон и притисна ръката ѝ в бузата си.
Но момичето беше изгубено в мислите си. В главата ѝ изникваха зелени поля и овощни градини. Тези картини предстояха ли, или бяха нещо, което можеше да бъде? Образи от фермата затвор ли бяха, от обработваните от роби и машини полета или от лишени от ограждения с бодлива тел и бруталност места?
Суон не знаеше, но беше наясно, че всеки изминат километър я приближаваше до отговора, какъвто и да беше той.
В командния център на Маклин се правеха необходимите приготовления. Докладите за преразпределението на горивото, подготвени от механичната бригада, бяха оставени на бюрото му. Роланд стоеше до Приятел пред закачената на стената карта на Западна Вирджиния. Една червена линия обозначаваше маршрута им по магистрала 60. Роланд се беше приближил до Приятел, доколкото можеше. Той беше измъчван от треска и студът, който другият мъж излъчваше, го облекчаваше. Миналата нощ болката в лицето му направо го побърка и можеше да се закълне, че костите под бинтовете се местеха.
— Останали са ни само девет варела — съобщи Маклин. — Ако не намерим още бензин, ще се наложи да оставяме превозни средства по пътя. — Той вдигна поглед от докладите. — Тази проклета планина ще изтормози двигателите. Ще изгорят повече бензин. Продължавам да твърдя, че трябва да се откажем и да потърсим гориво.
Те не му отговориха.
— Чухте ли ме? Трябва да разполагаме с повече гориво, преди да тръгнем да изкачваме тази…
— Какво му става на ’ковник Макрийн днес? — Приятел се обърна към него и Маклин се стресна от промененото лице на мъжа. Очите му бяха дръпнати, а косата черна и сплескана. Кожата му беше бледожълта… Маклин гледаше една маска, която го отведе обратно във Виетнам и ямата, където конгските войници хвърляха изпражненията си върху него. — ’Ковник Макрийн има проблем?
Езикът на Маклин беше станал като от олово.
Приятел отиде при него и му се ухили с виетнамското си лице.
— ’Динствен проблем има ’ковник Макрийн: че трябва заведе ни къде иска. — Гласът му се промени от неправилен английски на нахакан американски: — В такъв случай трябва да се отървеш от камионите и всичко останало. Какво от това?
— Ами… не можем да превозваме много войници и провизии, ако оставим камионите. Искам да кажа… че губим сили всеки ден.
— Е, какво казваш да направим тогава? — Приятел си придърпа един стол, завъртя го и седна с кръстосани ръце върху облегалката му. — Къде ще намерим бензин?
— Аз… не знам. Трябва да потърсим…
— Не знаеш. Градовете, които нападна досега, не разполагаха с никакво гориво, нали? А сега искаш да се откажеш и да се шляеш наоколо, докато всеки камион и кола останат без бензин? — Приятел наклони глава на една страна. — Какво мислиш ти, Роланд?
Сърцето на капитана подскачаше всеки път, в който Приятел се обърнеше към него. Треската беше забавила мисловните му процеси, а тялото му беше отпуснато и тежко. Все още беше Кралския рицар, но грешеше за едно нещо: полковник Маклин не беше Краля, нито пък беше крал на себе си. О, не… мъжът, който седеше на стола пред бюрото на полковника беше Краля. Безспорният, единствен крал, който не ядеше, не пиеше, не сереше и не пикаеше, сякаш нямаше време за подобни земни неща.