— Аз казвам да продължаваме напред. — Роланд знаеше, че много камиони и бронирани коли бяха оставени по пътя. Танкът се беше повредил два дни след Мерис Рест и тази машина, която някога беше струвала няколко милиона долара на Чичо Сам, беше изоставена на пътя в Мисури. — Продължаваме. Трябва да разберем какво има в онази планина.
— Защо? — попита полковникът. — От каква полза ще ни е? Казвам да…
— Тишина — нареди Приятел. Дръпнатите виетнамски очи пронизаха Маклин. — Трябва ли да го обсъждаме отново, полковник? Роланд смята, че брат Тимъти е видял подземен комплекс в Уоруик Маунтин, в който има работещо електричество и мейнфрейм компютър. Интересува ни защо електричеството още работи и каква е целта на комплекса? Съгласен съм с Роланд, че трябва да разберем.
— Възможно е да намерим бензин там — добави капитанът.
— Точно така. Ходенето в Уоруик Маунтин може да ти реши проблема. Нали?
Маклин продължаваше да не го поглежда. В главата си отново виждаше лицето на момичето, което беше болезнено красиво. Виждаше лицето ѝ нощем, когато затвореше очи. То беше като видение от друг свят. Не можеше да понася собствената си миризма, когато се събудеше.
— Да — отговори той с тих глас.
— Знаееееех, че ще прозреш светлината, братко! — извиси силен глас Приятел като някакъв южняшки свещеник ревивалист. Нещо се разкъса и той светкавично завъртя глава.
Роланд падаше и беше протегнал ръка, за да се хване за нещо. Преди да се стовари на пода, скъса половината карта.
Приятел се разкикоти.
— Падна като талпа.
В този момент Маклин почти се хвърли напред, за да забие дланта на дясната си ръка в главата на чудовището, почти прониза с пироните звяра, който му беше отнел армията и го беше превърнал в подсмърчащ страхливец… но в момента, в който тази мисъл му мина през ума и се подготви да действа, една малка цепка се отвори в тила на Приятел — беше на около десет сантиметра над шията.
Цепката разкри опулено алено око със сребърна зеница.
Маклин застина и устните му се отдръпнаха от зъбите му в грозна гримаса.
Аленото око внезапно се сви и изчезна. Приятел обърна глава към него. Усмихваше се сърдечно.
— Моля те, не ме мисли за глупак — каза той.
Нещо удари покрива на караваната „Еърстрийм“: бам! Последваха още бам-бам! След няколко секунди звукът зачести и нещо заудря цялата дължина на караваната и леко я разлюля.
Маклин стана на омекналите си крака и отиде до вратата. Отвори я и пред погледа му се разкриха ледени топчета градушка, големи колкото топки за голф, които падаха от оловносивото небе, удряха се и разтрисаха стъклата, капаците и покривите на превозните средства, паркирани наблизо. Сред облаците удари гръм, който прозвуча като тъпан във варел, и копието на една електриковосиня светкавица прониза далечните планини. След няколко минути градушката спря и беше заменена от силен, черен, студен дъжд.
Маклин усети ботуш в гърба си. Изгуби равновесие и падна на най-долното стъпало. Войниците, които бяха на пост отвън, го изгледаха изненадани.
Полковникът застана на колене, докато дъждът капеше върху лицето му и пропълзяваше през косата му.
Приятел стоеше на прага на вратата.
— Ще пътуваш в камиона с шофьора — съобщи му той. — Сега това е моята каравана.
— Застреляйте го! — излая Маклин. — Застреляйте копелето!
Войниците се поколебаха. Само един от тях вдигна автомата си и се прицели.
— Ще умреш след три секунди — обеща му чудовището.
Войникът потръпна и погледна Маклин и Приятел. Побърза да свали оръжието си и отстъпи назад, като изтри дъжда от очите си.
— Помогнете на полковника да се скрие от дъжда — нареди мъжът с аленото око. — След това кажете на всички, че тръгваме след десет минути. Всеки, който не е готов, ще бъде изоставен. — Той затвори вратата на караваната.
Маклин избута войниците, които се опитваха да му помогнат, и се изправи на крака.
— Моя е! — изкрещя той. — Няма да ми я вземеш!
Вратата остана затворена.
— Няма… да ми я… вземеш. — Вече никой не го слушаше.
Двигателите зареваха и заръмжаха като пробудени зверове. Въздухът се изпълни с миризмата на бензин и изгорели газове, а дъждът вонеше на сяра.
— Няма — прошепна Маклин и тръгна към камиона, който теглеше командния център, докато дъждът удряше раменете му като чук.
90
Армията на съвършенството остави следа от развалени бронирани коли, камиони и каравани по пътя си, преди да поеме на север по магистрала 219 и да започне да се изкачва по стръмния западен хребет на планинската верига Алегени.