— Дай ми пистолета си. — В този момент капитанът презираше умилкващото се куче в краката му. Беше виждал тази слабост и преди, по време на делириума на Маклин, когато му ампутира ръката, но сега знаеше, че тази слабост се е пропила надълбоко в душата му. Полковникът не беше Краля, а само един страхливец, който се криеше зад маската на воин. Роланд притисна дулото на собственото си оръжие в главата му. — Дай ми пистолета си — повтори той.
— Моля те… не забравяй какво преживяхме… аз и ти, заедно…
— Вече имам нов Крал — отвърна равнодушно Роланд и погледна Приятел. — Да го убия ли?
— Ако желаеш.
Пръстът на капитана се стегна около спусъка.
Маклин усещаше, че смъртта е много близо и мазният ѝ парфюм му даде сили да действа. Той се изпъна като струна на седалката.
— За кого се мислиш? — попита ядосано той. — Ти си нищо! Аз се борих за живота си във виетконгски затворнически лагер, докато ти си се насирал в пелените! Аз съм полковник Джеймс Б. Маклин от военновъздушните сили на САЩ! Бих се за живота и страната си, момче! А сега махни шибания пистолет от главата ми!
Роланд се поколеба.
— Чу ли ме какво казах, господинчо? Ако ще ми искаш оръжието, направи го с уважението, което заслужавам! — Всеки мускул в тялото на полковника се стегна, докато чакаше да бъде застрелян.
Но Роланд продължаваше да не помръдва. Приятел се засмя тихичко, а „Бог“ ги чакаше на около десет метра зад Суон и Сестрата.
Капитанът бавно махна пистолета от главата на полковника.
— Дайте ми… пистолета си… сър! — каза той.
Маклин извади оръжието от кобура си и го хвърли на земята. След това стана от седалката и слезе от джипа… но съвсем спокойно, без да бърза.
— Да вървим, дечица — нареди Приятел. Направи знак на Суон и Сестрата с автомата и всички последваха „Бог“ до сградата с ламаринен покрив.
Като влязоха вътре, веднага стана ясно, че постройката не е нищо повече от огромен навес, който да пази входа към въгледобивната мина в Уоруик Маунтин. Подът беше от отъпкана пръст, а няколкото голи крушки, които висяха от тавана, хвърляха мръсна жълта светлина. Наоколо имаше вързопи с кабели и жици, както и стари стоманени релси, купчини загниващ дървен материал и други неща, които предполагаха, че някога въгледобивният бизнес беше процъфтявал в Уоруик Маунтин. Едно стоманено стълбище се издигаше към поредица от метални пътеки, а в другия край на сградата, където тя се опираше в Уоруик Маунтин, се виждаше тъмният правоъгълник на входа на мината.
„Бог“ ги поведе нагоре по стълбата и по една от металните пътеки към мината. Няколко крушки хвърляха слаба жълта светлина в тунела, който се накланяше надолу под стръмен ъгъл. Върху релсите в мината имаше огромна метална вагонетка, висока около метър и осемдесет и широка метър и двадесет. Колелата ѝ бяха като на влаков вагон. Вътре имаше тапицирани пейки и колани, с които да бъдат обезопасени пътниците. „Бог“ отвори задната врата на вагонетката и ги изчака да се качат.
— Няма да вляза в това проклето нещо! — сопна се Сестрата. — Къде ни водиш?
— Долу. — „Бог“ посочи тунела и на жълтата светлина нещо метално проблесна в ръкава на синята му риза на квадрати. Сестрата забеляза, че старецът носи копчета за ръкавели. Той погледна Приятел. — Нали точно там искаш да отидеш?
— Какво има долу? — попита Роланд, чиято надменност и нахаканост бяха изчезнали.
— Източникът на електричество, който търсиш. Както и други неща, които може да са ти интересни. Искаш ли да дойдеш, или не?
— Ти си първи — отвърна Приятел.
— Супер. — „Бог“ се обърна към каменната стена, където имаше панел с два бутона на него — единият беше червен, а другият зелен. Той натисна зеления и в мината се разнесе звук от работещи механизми. Качи се във вагонетката, седна на една от пейките и си закопча колана. — Качвайте се на борда! — каза весело „Бог“. — Тръгваме след десет секунди.
Приятел се качи последен. Той се сви в задната част на вагонетката с извърнато от Суон лице. Машинарията ставаше все по-шумна, докато не се чуха четири изщраквания и спирачките не освободиха колелата. Вагонетката се заспуска надолу по релсите. Скоростта ѝ беше ограничавана от изпънат стоманен кабел зад нея.
— Ще се спуснем надолу повече от деветдесет метра — обясни „Бог“. — Тази мина е функционирала преди тридесет години. След това правителството на Съединените щати я е купило. Разбира се, скалата е подсилена с бетон и стомана. — Старецът размаха ръка към стените и тавана и Сестрата отново забеляза проблясващите копчета за ръкавели. Само че този път беше достатъчно близо, за да види, че ѝ изглеждат много познати и че върху тях имаше надпис. — Ще останете изненадани да разберете какво могат да направят инженерите — продължи той. — Създадоха вентилационни шахти и въздушни помпи и дори крушките трябва да издържат седем-осем години. Но вече започнаха да горят. Някои от хората, създали това място, са работили по „Дисни Уърлд“.