Сестрата хвана ръкава на „Бог“ и погледна от по-близо копчето.
На него беше изобразена добре познатата емблема в синьо, бяло и златисто, а изтънченият надпис гласеше: „Печат на президента на Съединените американски щати.“
Пръстите ѝ като че ли се вкочаниха и тя пусна ръкава на стареца. Той я изгледа студено.
— Какво има… там долу? — попита го Сестрата.
— Нокти — отвърна „Бог“. — „Небесните нокти“. — Минаха през дълъг участък, в който много крушки бяха изгорели и когато отново стигнаха до светлината, очите на президента пламнаха трескаво, докато гледаше Приятел. — Искаш да видиш източника на електричеството, нали? — попита той и от устата му излезе пара заради студа. — Ще го видиш. О, да, обещавам ти, че ще го видиш.
След минута спирачките отново се включиха и запищяха върху релсите, докато вагонетката потреперваше и спираше. Накрая се удари в една бариера от дебела гума и спря.
Президентът откопча колана си, отвори предната част на вагонетката и слезе от нея.
— Оттук — каза той и зажестикулира като някакъв екскурзовод с деменция.
Роланд блъсна Суон пред него и влязоха в един коридор вдясно от релсите. Крушките над главите им примигаха и изведнъж се изправиха пред стена от груба скала.
— Пътят е блокиран! — каза Роланд. — Това е задънена улица!
Приятел поклати глава, защото вече беше видял малката черна кутия, монтирана в каменната стена на височината на гърдите му. Горната половина на кутията се състоеше от дисплей, а долната от клавиатура.
Президентът посегна със здравата си ръка към врата си и извади кожената връвчица, която висеше на него. На нея бяха закачени няколко ключа… и старецът избра един от тях — беше малък и сребърен. Целуна го и се опита да го пъхне в ключалката на черната кутия.
— Почакай! — спря го Приятел. — Какво прави това нещо?
— Отваря вратата — отвърна президентът, вкара ключа в ключалката и го завъртя наляво. На дисплея веднага се появиха светлозелени букви: „ЗДРАВЕЙТЕ! ВЪВЕДЕТЕ КОДА ДО ПЕТ СЕКУНДИ“. Сестрата и Суон видяха как старецът въведе петбуквената парола: „СУПЕР. КОДЪТ Е ПРИЕТ — отвърна дисплеят, — ПРИЯТЕН ДЕН!“.
Задействаха се електрически резета и се разнесе приглушеният звук от бързо отключващи се ключалки. Фалшивата каменна стена се отвори като вратата на огромна гробница и засъска на хидравличните си панти. Президентът я дръпна достатъчно, за да могат да влязат, и от другото помещение се процеди чиста бяла светлина. Роланд посегна към сребърния ключ, но старецът каза:
— Недей! Остави го! Ако го извадиш, докато вратата е отворена, електрифицираният под ще се задейства.
Пръстите на капитана застинаха на два сантиметра от ключа.
— Ти си първи. — Приятел блъсна президента в другото помещение. Сестрата и Суон също бяха принудени да влязат. Маклин ги последва, после Роланд и накрая мъжът с аленото око.
Всички запримигваха на ярката светлина в залата с бели стени и антисептичен вид, където шест мейнфрейм компютъра беседваха тихичко помежду си, а ролките с лента бавно се въртяха зад прозорци от затъмнено стъкло. Подът беше покрит с черна гума и в помещението се носеше приятното мъркане на пречистващата въздуха система, която вкарваше чист въздух през малки метални решетки. В средата на залата, оставена върху гумирана маса и свързана с дебел вързоп кабели към мейнфрейм компютрите, имаше друга черна кутия с клавиатура с размерите на стационарен телефон.
Роланд беше като хипнотизиран от всичките тези машини. От доста време не беше виждал компютър и беше забравил колко са красиви. За него мейнфреймите бяха фераритата сред компютрите, истинска жива мозъчна материя, поставена в лъскава пластмаса и метална кожа. Имаше чувството, че ги чува как дишат.
— Добре дошли в дома ми — каза президентът… и отиде до един метален панел в стената. На него имаше малко лостче, под което можеше да напъха пръст и да го задейства, като го вдигне нагоре. Над панела беше закачен малък пластмасов червен знак, който гласеше „ОПАСНО“. Старецът пъхна пръст и вдигна лостчето.