— Какво стана? — попита наистина заинтригуван Приятел. — Какво направи?
— След тринадесет минути и четиридесет и осем секунди — отвърна президентът — два сателита ще навлязат в атмосферата над Северния полюс и Антарктида. Тези сателити представляват платформи за ядрени ракети. Всеки от тях ще изстреля тридесет 25-мегатонни бойни глави в ледените шапки. — Старецът погледна Суон и бързо извърна поглед, защото красотата ѝ го натъжаваше. — Взривовете ще изместят земята от оста ѝ и ще стопят ледовете. Светът ще бъде пречистен, не разбирате ли? Всичкото зло ще бъде заличено от „Небесните нокти“… и някой ден нещата ще започнат отначало и ще бъдат добри, както някога са били. — Лицето му се набръчка от болка. — Ние изгубихме… и трябва да започнем отначало.
— Ах… машина на Страшния съд значи — прошепна Приятел и на лицето му се появи широка усмивка. Тя прерасна в смях и очите му заблестяха със зъл блясък. — Машина на Страшния съд! — изкрещя той. — О, да! Светът трябва да бъде пречистен! Всичкото Зло трябва да бъде заличено! Като нея! — Чудовището посочи Суон с пръст.
— Малкото останало Добро трябва да умре със Злото — отвърна президентът. — Налага се да умре, за да може светът да се прероди.
— Не… не… — изграчи Маклин и стисна нараненото си гърло.
Приятел се засмя и се обърна към Сестрата, макар всъщност да говореше на Суон.
— Казах ти! — изрева той. — Казах ти, че ще накарам човешка ръка да го направи!
Хладният женски глас съобщи:
— Тринадесет минути до детонацията.
93
Джош и Робин намериха мъртвия войник до счупената порта и гигантът клекна до трупа. Младежът чу съскащ и цвъртящ звук, но не можеше да разбере откъде идва. Протегна ръка, за да докосне оградата от телена мрежа.
— Не! — изкрещя му Джош… и пръстите на Робин спряха на сантиметър от нея. — Виж това. — Гигантът отвори дясната ръка на мъртвеца и младежът видя изгорената му във формата на мрежа длан.
Минаха през изкъртената порта, докато прекъснатите връзки на телената ограда съскаха като гнездо на пепелянки. Дъждът се беше усилил още повече и сивите капки удряха безжалостно мъртвите дървета от двете страни на пътя. Джош и Робин бяха подгизнали и трепереха, а разкаляната земя постоянно се опитваше да ги улови в капаните си или да ги подхлъзне върху заледените места. Движеха се възможно най-бързо, защото и двамата знаеха, че Суон и Сестрата са някъде пред тях, оставени на милостта на мъжа с аленото око. Имаха чувството, че времето бърза да ги отведе към сетния час.
Завиха зад един завой и Джош спря. Робин го чу да казва „Проклятие!“
Трима войници се спускаха по пътя и вървяха право към тях. Двама от тях ги видяха и се спряха на по-малко от десет метра разстояние. Третият продължи още няколко крачки, докато също не спря и не зяпна глуповато двете фигури, изпречили се на пътя му.
Минаха четири секунди, в които Джош си помисли, че той и останалите са се превърнали в статуи с оловни кости. Не можеше да измисли какво да прави… и след малко вече не му се налагаше да мисли.
Подобно на две групи стрелци, излезли следобед на улицата, откриха стрелба едни срещу други, без да се прицелват и следващите няколко секунди се превърнаха в петно от действие, изтощителна паника, проблясъци от изстрели и летящи към целите си куршуми.
— Десет минути до детонацията — съобщи гласът и на Сестрата ѝ хрумна, че жената, която беше направила този запис, вероятно беше отдавна мъртва.
— Спри го — каза Суон на белязания старец, който някога беше президентът на Съединените щати. — Моля те. — На лицето ѝ беше изписано спокойствие, но слепоочието ѝ туптеше бързо. — Грешиш. Злото не е спечелило.
Старецът беше седнал на пода с кръстосани под него крака и затворени очи. Полковник Маклин беше прав и удряше леко по стоманената врата, а Роланд Кронингер вървеше сред компютрите, говореше си под носа, че е Кралския рицар, и нежно прокарваше пръсти по мейнфреймите.
— Злото няма да победи, освен ако не му позволиш — каза тихичко Суон. — Хората все още имат шанс. Те могат да възстановят отново нещата. Могат да се научат да живеят с онова, което имат. Ако позволиш това да се случи… то тогава Злото наистина ще победи.
Президентът мълчеше като замислен идол. Накрая отговори, все още със затворени очи: