— Да.
— Добре. — Мъжът с аленото око вдигна автомата и откри стрелба. Звукът беше оглушителен в тази каверна. В корема и гърдите на президента се появиха дупки и го блъснаха в парапета. Той задращи с нокти във въздуха и затанцува под смъртоносния ритъм на автомата. Суон запуши уши и видя как куршумите се забиха в главата на стареца и го вдигнаха във въздуха. Той залитна назад и падна през парапета под съпровода на истеричния смях на Роланд Кронингер. Автоматът се задави, когато патроните свършиха, и в този момент президентът цопна във водата, беше понесен от течението ѝ към тунела и се скри в него.
— Бум-бум! — изкрещя радостно Роланд и се наведе над изпръскания с кръв парапет. — Бум-бум!
Очите на Суон се напълниха с горещи сълзи. Президентът беше мъртъв, а с него беше умряла и последната надежда да спрат молитвата за сетния час.
Мъжът с аленото око хвърли безполезното оръжие през парапета във водата и напусна платформата.
— Шест минути до детонацията — проехтя гласът.
— Наведи се! — провикна се Джош. Един куршум тъкмо рикошира от дървото, зад което се беше скрил Робин. Гигантът стреля към другите двама войници, но изстрелът му не беше точен. Третият войник лежеше на земята, стиснал раната на корема си с ръце, и се гърчеше от болка.
Джош почти не виждаше нищо заради дъжда. Един куршум беше облизал ръкава му, когато побягна в търсене на прикритие и му се стори, че се е подмокрил, но не беше сигурен, защото вече беше подгизнал от дъжда. Също така не знаеше дали той, или Робин бяха простреляли третия войник. За няколко секунди навсякъде летяха куршуми като мухи на събор на клошарите. В следващия миг се скри в гората, последван от младежа, чиято лява ръка беше одраскана от един рикоширал куршум.
Двамата войници не спираха да стрелят и затова Джош и Робин не излизаха от прикритието си. Най-накрая младежът се осмели да вдигне глава. Единият от мъжете бягаше наляво, за да се качи на по-високо място. Робин избърса дъжда от очите си, прицели се внимателно и изстреля последните си два патрона. Войникът се хвана за ребрата, завъртя се като пумпал и падна.
Джош стреля по другия мъж, който отвърна на огъня и скочи на крака, за да побегне по края на пътя към електрическата ограда.
— Не стреляйте! — провикна се той. — Не стреляйте! — Джош се прицели в гърба му. Имаше възможност да произведе чист изстрел… но не го направи. Досега не беше застрелвал човек в гърба — дори войник на Армията на съвършенството — и проклет да беше, ако го направеше. Остави мъжа да избяга и след малко се изправи и даде знак на Робин да продължат. Тръгнаха отново по пътя.
Сестрата затвори очи, когато гласът обяви, че остават пет минути до детонацията. Беше замаяна и посегна към стената, за да не падне, но Суон я хвана за ръката и ѝ помогна да се закрепи.
— Всичко свърши — изрече с пресипнал глас клошарката. — О, Господи… всички ще умрат. Свърши се. — Коленете ѝ я предадоха и ѝ се прииска да падне на пода, но момичето не я пускаше.
— Изправи се. — Сестрата не можеше да го направи, защото тялото ѝ не я слушаше. — Изправи се, мътните го взели! — скастри я разярено Суон и я вдигна на крака. Клошарката я изгледа с празен поглед и тя усети, че лудостта, с която живееше като Сестра Крийп, започваше отново да се завръща.
— О, остави я да падне — каза мъжът с аленото око, който стоеше в другия край на залата. — Така или иначе всички ще умрете, независимо дали сте на крака, или не. Искате ли да разберете как ще се случи?
Суон не му достави удоволствието да отговори.
— Ще ви обясня — продължи той. — Може би целият свят ще се разцепи и ще се пръсне на части, или ще си отиде бързо като въздишка. Може би атмосферата ще се откъсне като стар лист и всичко — планини, гори, реки и каквото е останало от градовете, — ще изхвърчи като прах. Или пък гравитацията ще ви премаже. — Мъжът с аленото око скръсти ръце и се облегна спокойно на стената. — Може би ще се тресе и ще гори, докато не остане само пепел. Е, никой не може да живее вечно!
— Ами ти? — попита Суон. — Можеш ли да живееш вечно?
Той се засмя, този път тихичко.
— Самият аз съм вечен.
— Четири минути до детонацията — обеща хладният глас.
Маклин беше приклекнал на пода и дишаше като животно. Когато четирите минути намаляха, от нараненото му гърло се изтръгна ужасен и жален стон.
— Това е погребалният ти звън, Суон — каза Приятел. — Все още ли ми прощаваш?
— Защо се страхуваш толкова много от мен? Не мога да те нараня. — Мъжът с аленото око не отговори няколко секунди, а когато го направи, очите му бяха като бездънни ями.