— Надеждата ме наранява — отвърна той. — Тя е напаст, а ти си бацилът, който я разпространява. Не искам някаква напаст на моето парти. О, не. Няма да бъде допусната. — Чудовището млъкна и се загледа в пода… докато на лицето му не се появи усмивка, когато компютърният глас съобщи:
— Три минути до детонацията.
Дъждът тропаше по алуминиевия покрив на подобната на навес постройка. Джош и Робин минаха покрай джиповете и трупа на брат Тимъти и на слабата жълта светлина видяха входа на мината. Младежът побърза да се качи по стълбите и продължи по металния мост, а гигантът го следваше. Малко преди да влезе вътре, Джош чу гърмене, което приличаше на падащи върху ламарината, големи колкото бейзболни топки ледени топчета и си помисли, че цялото проклето място е на път да се срути.
Грохотът внезапно секна, сякаш някакъв механизъм беше изключен. Настана такава тишина, че успя да чуе воя на вятъра отвън през стените.
Робин погледна наклонения под на тунела и видя релсите. В долната му част имаше някаква вагонетка. Огледа се и намери металното табло с червения и зеления бутон. Натисна червения, но нищо не се случи. Натисна зеления и машинарията в стените веднага оживя.
Дългият метален кабел, който се простираше по цялата дължина на релсите, започна да се навива.
— Две минути до детонацията.
Полковник Джеймс Б. Маклин чу собственото си хленчене. Стените на ямата се затваряха около него и му се стори, че чува отдалеч смеха на Войника сянка. Но не, не… сега той носеше лицето на Войника сянка и двамата с него бяха едно цяло и ако някой се смееше, то това беше или Роланд Кронингер, или чудовището, което се наричаше Приятел.
Полковникът стисна левия си юмрук и заудря с него по запечатаната врата… и там, в неръждаемата стомана, съзря взиращия се в него череп.
В този момент съвсем ясно видя лицето на душата си и се олюля над ръба на лудостта. Заудря отражението на това лице, за да го размаже и да го накара да се махне, но то не го слушаше. Заледените полета, на които на могили почиваха мъртви войници, се нижеха в главата му като някаква отвратителна панорама. Тлеещите руини на унищожените градове, безбройните горящи превозни средства и овъглените тела бяха пред очите му като дар на олтара на Хадес и в този момент Маклин осъзна какъв живот беше водил и какво щеше да остави след себе си. Беше избягал от ямата във Виетнам, беше оставил ръката си в ямата на Земен дом, беше изгубил душата си в ямата в територията на боклукчиите, а сега щеше да изгуби живота си в тази яма, зад четирите ѝ стени. И вместо да изпълзи от калта и да стане на крака след седемнадесети юли, той беше избрал да се въргаля в мръсотията, да живее от яма в яма, докато най-голямата и най-ужасна от всички ями се беше отворила вътре в него и го беше погълнала.
Маклин много добре знаеше с кого се беше съюзил. Знаеше. И също така му беше ясно, че е прокълнат и че последната яма беше на път да се срути и да го погребе.
— Ох… каква загуба… каква загуба… — прошепна той и от ококорените му очи потекоха сълзи. — Дано Бог да ми прости… О, дано Бог да ми прости — захленчи той, докато мъжът, който се наричаше Приятел, се смееше и пляскаше с ръце.
Някой докосна полковник Маклин по рамото. Той вдигна глава. Суон даде всичко от себе си, за да не се извърне от лицето му, защото забеляза малката светлинка в очите му, същата като онази в малкия стъклен шип на Шийла Фонтана.
За един миг, в който душата на Маклин се пробуди, на него му се стори, че видя слънцето в лицето ѝ и прозря какъв можеше да бъде светът. Сега всичко беше изгубено… всичко беше изгубено…
— Не — прошепна полковникът. Ямата все още не го беше смазала… не беше. Той стана на крака като крал и се обърна към мейнфрейм компютрите, които бяха на път да унищожат бездруго разрушения свят.
Маклин нападна най-близката машина и я заудря с пироните по изкуствената си ръка в опит да счупи затъмненото стъкло и да стигне до въртящите се ролки с лента. Стъклото се пропука, но беше подсилено с малки метални нишки и отказваше да хлътне под ръката му. Полковникът падна на колене и се зае да скъса един от кабелите на пода.
— Роланд! — изкрещя Приятел. — Спри го… веднага.
Роланд Кронингер застана зад Маклин и му прошепна само една дума, „Недей!“, но тя не беше чута.
— Убий го! — нареди мъжът с аленото око и пристъпи напред като вихър, преди пироните в дланта на полковника да разкъсат изолацията на кабела и да стигнат до жиците.