— Суон! Сестра! Вътре ли сте?
Гласът принадлежеше на Джош и явно викаше с цяло гърло, макар едва да го чуваше.
— Да! — изкрещя в отговор тя. — Вътре сме!
— Шшшш! — каза Джош на Робин. — Мисля, че чух нещо! — После извика: — Можете ли да ни пуснете? — И двамата бяха видели черната кутия със сребърния ключ в ключалката, но след като Робин го завъртя наляво, беше попитан за кодова дума, за въвеждането на която разполагаше само с пет секунди.
Беше необходима цяла минута викане, за да може Джош да разбере какво се опитваше да му каже Суон. Той завъртя ключа наляво и въведе „СУПЕР“ на клавиатурата, когато му беше поискана кодовата дума.
Вратата се отключи и се отвори. Робин влезе първи.
Суон стоеше пред него като сън. Той уви ръце около нея, прегърна я силно и си каза, че докато е жив, няма да я пусне. Тя също го прегърна и за момент сърцата им забиха като едно.
Джош мина покрай тях. Беше видял Маклин и другия мъж на пода… а след тях и Сестрата. „О, не — помисли си той. — Има прекалено много кръв.“
Направи две големи крачки и стигна до нея.
— Не ме питай къде ме боли — каза тя. — Цялата съм схваната.
— Какво се случи?
— Светът… получи втори шанс.
Компютърният глас повтори въпроса си:
— Каква е следващата ви заповед, моля?
— Можеш ли да се изправиш? — попита Джош.
— Не знам. Не съм се опитвала. Ох… направих голяма каша тук, нали?
— Хайде, дай да ти помогна. — Гигантът я изправи на крака. Сестрата се чувстваше лека и изцапа ръцете му с кръв.
— Ще се оправиш ли? — попита я Робин и сложи другата ѝ ръка на рамото си.
— Това е най-глупавият въпрос… който някога са ми задавали. — Сестрата едва дишаше. Болката в ребрата ѝ беше пронизваща. Но не беше толкова зле. „Хич не е зле за една умираща дама“, помисли си тя. — Ще се оправя. Просто ме изкарайте от тази проклета дупка.
Суон спря над тялото на Маклин. Мръсното тиксо се беше отлепило от дясната му китка и изкуствената ръка с пироните беше почти изтръгната от нея. Тя махна останалата част от тиксото и извади дългите кървави пирони от тялото на Роланд Кронингер. Изправи се, стиснала бруталната ръка в собствените си окървавени пръсти.
Напуснаха залата на машините и смъртта. Приятният женски глас отново попита:
— Каква е следващата ви заповед, моля?
Суон завъртя сребърния ключ надясно. Вратата се затвори и ключалките изщракаха. Тя прибра ключа в джоба на дънките си.
Помогнаха на Сестрата да се качи във вагонетката и Робин натисна зеления бутон на металното табло на стената, преди също да се качи в нея. Механизмът отново надигна вой и вагонетката пое нагоре към входа на мината.
Сестрата изгуби чувствителност в краката си, докато вървяха по металния мост към стълбите. Стисна по-здраво Джош, който пое по-голямата част от тежестта ѝ. Зад себе си оставяше кървава следа, а дишането ѝ беше тежко и неравномерно.
Суон знаеше, че жената умира. Идеше ѝ да се разплаче, но вместо това каза:
— Ще се излекуваш!
— Не съм болна. Простреляна съм — отвърна Сестрата. — Стъпка по стъпка — каза тя, докато Джош и Робин я сваляха по стълбата. — О, Господи… имам чувството, че всеки момент ще припадна.
— Дръж се — каза ѝ окуражително гигантът. — Ще се справиш.
Но краката ѝ се сгънаха на последните стъпала от стълбата. Клепачите ѝ потрепериха и тя даде всичко от себе си, за да остане в съзнание.
Излязоха от сградата с алуминиевия покрив и тръгнаха през паркинга към джиповете, докато студеният вятър виеше около тях, а облаците висяха ниско над планината.
Сестрата повече не можеше да държи главата си изправена. Вратът ѝ беше слаб и имаше чувството, че черепът ѝ тежи петдесет килограма. „Стъпка по стъпка — каза си тя. — Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала.“ Но вкусът на кръв в устата ѝ беше наситен и метален и ѝ беше повече от ясно накъде я водеха тежките ѝ стъпки.
Краката ѝ отказаха.
Видя нещо на пропукания асфалт пред себе си. То изчезна много бързо. Но какво беше?
— Хайде — каза Джош, но Сестрата отказа да помръдне.
Отново видя нещото. Появи се за кратко и пак изчезна.
— О, Господи! — каза тя.
— Какво има? Боли ли те?
— Не! Не! Почакай! Просто почакай!
Зачакаха, докато кръвта на Сестрата изтичаше върху асфалта.
Ето го отново, за трети път. Нещо, което не беше виждала от много дълго време.
Сянката си.
Изчезна след секунда.
— Видяхте ли я? Видяхте ли я?
— Какво да видим? — Робин огледа земята, но не забеляза нищо.