Но в следващия момент се случи.
Всички го почувстваха.
Беше като топлината от лъчите на прожектор, който бавно обхожда паркинга.
Сестрата гледаше земята… и като усети разпростиращата се като лечебно мазило по гърба и раменете ѝ топлина, видя, че сянката ѝ се оформя върху асфалта, заобиколена от сенките на Джош, Суон и Робин.
С огромно усилие вдигна глава към небето и по бузите ѝ потекоха сълзи.
— Слънцето — прошепна тя. — О, мили боже… слънцето се показа.
Всички погледнаха нагоре. Оловносивото небе се движеше, облаците се блъскаха един в друг и се разкъсваха.
— Ето там! — провикна се Робин и посочи. Той първи видя лазурното петно на небето, преди облаците да се затворят отново.
— Джош! Искам да отида… там горе! — Сестрата посочи върха на Уоруик Маунтин. — Моля те! Искам да видя как изгрява слънцето!
— Трябва да намерим някой, който да ти помогне, преди да…
Тя стисна ръката му и повтори молбата си:
— Искам да отида там горе. Искам да видя как слънцето се показва. Разбираш ли ме?
Джош я разбра. Поколеба се, но само за няколко секунди, защото знаеше, че не разполагаха с много време. Вдигна я на ръце и тръгна по склона на Уоруик Маунтин.
Суон и Робин го последваха, докато се катереше по неравния терен от скали и мъртви, изкривени дървета. Водеше Сестрата нагоре към бурното небе.
Момичето усети ласката на слънцето върху гърба си, видя появяващите се около нея сенки на скали и дървета, погледна нагоре и забеляза намек за яркосиньо, но облаците бързо се затвориха. Робин я хвана за ръката и двамата си помагаха един на друг, докато се катереха по склона.
— Побързай! — каза Сестрата на Джош. — Моля те… побързай!
На планината започнаха да се появяват сенки. Вятърът все още беше студен и брулеше жестоко, но облаците се разкъсваха и Джош се зачуди дали последната буря не беше последната въздишка на една седемгодишна зима.
— Побързай! — замоли го Сестрата.
Излязоха от гората и се озоваха на малко поле до върха. Навсякъде имаше груби скали и от тази височина видимостта беше във всички посоки на компаса, но не можеха да се насладят на пейзажа заради мъглата.
— Тук. — Гласът на Сестрата отслабваше. — Остави ме тук… за да мога да виждам.
Джош нежно я остави върху легло от мъртви листа, като подпря гърба ѝ в гладката повърхност на една скала, с обърнато на запад лице.
Вятърът фучеше около тях и продължаваше да хапе. Изсъхналите клони се чупеха от дърветата, а над главите им като гарвани летяха черни листа.
Суон затаи дъх, когато златистите лъчи пронизаха западните облаци и за момент грубият пейзаж омекна, окаяните му багри в черно и сиво станаха светлокафяви и златисточервени. Но също толкова бързо светлината се скри.
— Почакайте — каза Сестрата, докато гледаше танца на облаците в небето. В тях бушуваха вихрушки подобно на течения след буря. Тя усещаше как животът ѝ бързо гаснеше, а духът ѝ искаше да избяга от измореното ѝ тяло, но не го пускаше, беше се вкопчила в живота със същата упоритост, която ѝ беше помогнала да опази стъклената корона километър след тежък километър.
Всички зачакаха. Облаците над Уоруик Маунтин се разкъсваха, бавно се разтваряха, и зад тях се показваха сини петна, подобно на частите на огромен пъзел.
— Там. — Сестрата кимна и присви очи, когато светлината погали земята и тръгна нагоре по планинския склон, мъртвите листа, дърветата, скалите и лицето ѝ. — Там!
Джош изкрещя от радост. В облаците се отваряха големи процепи и през тях се прокрадваше златиста светлина, която беше красива като обещание.
От хълмовете на долините и котловините под Уоруик Маунтин също се разнесоха радостни възгласи и викове от малките общности, чиито бараки също бяха докоснати от слънцето. Някой наду клаксона на кола и бързо го последваха още хора. Виковете се усилиха, докато не преляха в един общ могъщ глас.
Суон вдигна лице нагоре и позволи на прекрасната и невероятна топлина да окъпе кожата ѝ. Тя си пое дълбоко въздух и помириса сладкия незаразен въздух.
Дългият мрак приключваше.
— Суон — повика я с пресипнал глас Сестрата.
Момичето погледна жената, която седеше огряна от слънчевата светлина и усмихната. Сестрата вдигна ръка към нея, тя я пое, стисна я силно и коленичи до нея.
Гледаха се една друга доста време. Суон опря ръката на жената във влажната си буза.
— Гордея се с теб — каза Сестрата. — О, колко много се гордея с теб.
— Ще се оправиш — отвърна момичето, но не успя да потисне напиращия в гърлото ѝ хлип. — Ще се оправиш веднага след като ги заведем при…