— Шшшш. — Жената прокара пръсти през дългата ѝ огнена коса. На слънчевата светлина пламтеше като силна клада. — Искам да ме чуеш много внимателно. Слушай ме. Гледай ме също така.
Суон изпълни молбата ѝ, но лицето на Сестрата беше замъглено от сълзите. Тя си избърса очите.
— Лятото… най-накрая дойде — започна жената. — Не се знае кога ще се завърне зимата. Налага се да работиш, докато можеш. Ще работиш колкото се може по-упорито и по-бързо… докато слънцето още грее. Чуваш ли ме?
Суон кимна.
Пръстите на Сестрата стиснаха нейните.
— Иска ми се да дойда с теб. Наистина много ми се иска. Но… няма как да стане. Аз и ти… поемаме по различни пътища. Но няма проблем. — Очите на жената направо блестяха. Тя погледна Робин. — Хей — извика му тя. — Обичаш ли я?
— Да.
— А ти? — обърна се към Суон. — Ти обичаш ли го?
— Да — отвърна момичето.
— В такъв случай… половината битка вече е спечелена. Двамата трябва да държите един на друг и да си помагате… и не позволявайте на никого и на нищо да ви разделят. Продължавайте напред, стъпка по стъпка… и свършете работата, която трябва да се свърши, докато е лято. — Сестрата обърна глава и присви очи към чернокожия гигант. — Джош? Ти знаеш… къде трябва да отидеш, нали? Знаеш кой те чака.
Гигантът кимна и съумя да отговори:
— Да. Знам.
— Слънцето… Усещането е толкова приятно — каза Сестрата и погледна към него. Зрението ѝ започваше да я предава и вече не се налагаше да присвива очи. — Толкова е приятно. Изминах… дълъг път… и се изморих. Ще ми намерите ли… място тук, на което да положите останките ми… за да съм близо до слънцето?
Суон стисна ръката ѝ, а Джош каза:
— Ще го направим.
— Ти си добър човек. Не мисля, че сам знаеш… колко добър човек си. Суон? — Сестрата протегна ръце и хвана красивото ѝ лице. — Послушай ме. Свърши работата. Свърши я добре. Можеш да оправиш нещата… да ги направиш дори по-добри, отколкото бяха преди. Ти си… родена за водач, Суон… и когато вървиш, върви с високо вдигната глава… и… помни… колко много те обичам…
Ръцете на Сестрата паднаха от лицето на момичето, но тя ги хвана и ги притисна отново в него. Искрата живот почти беше изгаснала.
Сестрата се усмихна. Виждаше цветовете на стъклената корона в очите на Суон. Устата ѝ потрепери и се отвори отново.
— Стъпка по стъпка — прошепна тя.
И направи последната в живота си.
Стояха около нея, докато слънцето напичаше гърбовете им и разтопяваше мускулите им. Джош се наведе да затвори очите на Сестрата… но не го направи, защото знаеше колко много обичаше да гледа светлината.
Суон се изправи, отдалечи се от тях и зарови ръка в джоба си.
Извади сребърния ключ. Покатери се на една скала и отиде на ръба на Уоруик Маунтин.
Стоеше с високо вдигната глава и се взираше в далечината. Там виждаше още армии от биещи се и изплашени мъже, още оръжия и бронирани коли, още смърт и мизерия, които щяха да продължават да тормозят умовете на хората като рак, който чака да се прероди.
Стисна здраво сребърния ключ.
Никога вече, помисли си Суон… и захвърли ключа с всичка сила, колкото се може по-надалеч.
Слънцето се отрази в него, докато падаше. Той отскочи от клона на един дъб, удари се в ръба на скала и падна петнадесет метра по-долу в малко зелено езеро, полускрито от храсталак. Потъна във водата и в листата на дъното на водоема, където разбута няколко малки яйца, скрити от много, много дълго време там. Няколко лъчи слънчева светлина проникнаха през водата и затоплиха яйцата. Сърцата на поповите лъжички започнаха да бият.
Джош, Суон и Робин намериха място, на което да положат останките на Сестрата. То не беше под сянката на някое дърво, а на място, което слънцето огряваше. Изкопаха гроба с ръце и положиха жената в него. Запълниха го и всеки от тях каза каквото му беше на ума. Накрая завършваха с „Амин“.
Трима души слязоха от планината.
95
Слънчевата светлина не пропусна лагера на Армията на съвършенството и всеки мъж, жена и дете видяха какво разкри.
Лицата, които мракът скриваше, бяха чудовищни. Светлината освети гротесковите демони на красивите стъпала на караваната на централното командване, камионите с натоварените в тях окървавени дрехи, и черната каравана, в която Роланд Кронингер извършваше мъченията в своя поход на истината. Мъжете, които живееха заради кръвта и писъците, се скриха от тази светлина, сякаш погледът на Бог щеше да ги смаже.