Войниците, които я пазеха, ги нямаше и вратата беше отключена. Суон я отвори и намери жената вътре. Седеше на тоалетната си масичка пред огледалото, гледаше се и държеше парчето стъкло.
— Всичко приключи — каза момичето и когато Шийла стана, парчето стъкло засвети.
— Аз ви… чаках — отвърна жената. — Знаех, че ще се върнете. Аз… молих се за вас.
Суон отиде при нея и я прегърна. Шийла прошепна:
— Моля те… моля те, позволи ми да дойда с вас. Може ли?
— Да — отвърна Суон. Жената сграбчи ръката ѝ и я притисна в устните си.
Момичето отиде до матрака, бръкна в него и извади изтърканата кожена чанта. Усещаше короната вътре в нея и я придърпа към гърдите си. Щеше да я пази и носи със себе си през целия си живот, защото знаеше, че мъжът с аленото око ще се завърне. Може би нямаше да е днес или утре, може би нямаше да е дори следващата година или тази след нея… но един ден, някъде, щеше да се измъкне от сенките със своето ново лице и ново име и в този ден тя трябваше да бъде много внимателна и много силна.
Суон нямаше представа какви други сили притежаваше короната и не знаеше къде щеше да я отведе сънеброденето, но беше готова да направи първата стъпка. И тази стъпка, знаеше тя, щеше да я отведе на път, който никога не си беше представяла, докато беше дете и отглеждаше цветя и растения в онзи парк за каравани в Канзас в един друг свят и в един различен живот. Но вече не беше дете и пустата земя очакваше лечебен допир.
Суон пусна Шийла Фонтана и се обърна към Джош и Робин. Тя знаеше, че Сестрата беше права: да намериш някого, когото обичаш и който те обича, беше наполовина спечелена битка. Вече беше наясно какво трябва да направи, за да накара прекрасните неща, които беше видяла в стъклената корона, да се превърнат в реалност.
— Мисля… че има и други, които искат да дойдат с нас — каза Шийла. — Други жени… като мен. А и някои от мъжете. Не всички са лоши… просто се страхуват и няма да знаят какво да правят или къде да отидат.
— Добре — съгласи се Суон. — Ако оставят оръжията си, ще ги вземем.
Шийла излезе, за да събере хората и се върна с две раздърпани ЖР — едната беше тежко гримирана изплашена тийнейджърка, а другата груба чернокожа жена с червена коса на гребен — и трима нервни мъже, единият от които носеше сержантска униформа. В знак на добра воля бившите войници бяха донесли пълни раници с консервирана шунка, телешка яхния и супа, както и манерки с прясна вода от извора в Мерис Рест. Черната проститутка, чието име беше Клео — „Съкратено от Клеопатра“, беше заявила драматично самата тя — донесе различни пищни пръстени, огърлици и бижута, от които Суон нямаше никаква полза, но тийнейджърката — „Наричат ме Джоуи“, беше се представила тя, а черната ѝ коса падаше върху лицето ѝ — предложи най-ценното си притежание: жълто цвете в червена саксия, което някак си беше опазила живо.
Докато светлината на деня се предаваше, един камион с Джош зад волана, в който се бяха натоварили Робин, Суон, Шийла Фонтана, двете ЖР и тримата мъже, напусна лагера на Армията на съвършенството. В него група вилнеещи безумци бяха запалили караваната на полковник Маклин и последните муниции експлодираха.
Дълго след като Джош беше отпътувал, вълците слязоха от планината и заобиколиха останките от Армията на съвършенството.
Настъпи нощ и на небето се появиха кръпки от звезди. Камионът, който разполагаше само с един работещ фар и съвсем малко бензин, зави на запад.
Суон плака известно време в мрака за Сестрата, но Робин я прегърна и тя облегна глава на силното му рамо.
Джош си мислеше за Мерис Рест и за жената, която се надяваше, че все още го чака с момчето до себе си. Шийла Фонтана спа като новородена и сънува, че от огледалото я гледа красиво лице.
По някое време през нощта Клео и единият от войниците бяха скочили от камиона с пълна раница с храна и вода. Джош им пожела успех и продължи напред.
Звездите избледняваха. На източния хоризонт запълзя тънка червена линия и гигантът едва не се разплака, когато слънцето надникна през разкъсаните облаци.
Камионът се задави и остана без бензин два часа след изгрева. Продължиха пеша по пътя, който водеше на запад.
Същия следобед, докато светлината пронизваше дърветата и синьото небе беше нашарено с бели и бавно носещи се облаци, спряха, за да починат краката им. Суон застана в края на пътя и погледна надолу към долината, където три малки бараки се мъдреха около кафяво поле. Мъж с мека сламена шапка и жена с комбинезон работеха в това поле с лопата и мотика, а две деца бяха застанали на колене и внимателно засяваха семена и зърна от малки платнени кесии.