Полето не беше особено голямо. Заобикаляха го изсъхнали дървета — обикновен или американски орех, помисли си Суон. През долината минаваше поток и на момичето му хрумна, че вероятно е разклонение от подземната река, която захранваше машините в Уоруик Маунтин.
„Сега — помисли си тя — тази вода може да се използва за поддържането на живот, а не за отнемането му.“
— Обзалагам се, че садят боб — каза Джош и застана до нея. — Може да е тиква или бамя. Какво мислиш?
— Не знам.
Гигантът се усмихна лекичко.
— Разбира се, че знаеш.
Тя го погледна.
— Какво?
— Знаеш — отвърна той. — Знаеш, че трябва да започнеш отнякъде. Дори от малко поле като това.
— Връщам се в Мерис Рест с теб. Оттам ще започна…
— Не — прекъсна я Джош. Очите му бяха нежни, но изпълнени с болка. На челото му имаше три рани, които щяха да зараснат и да оставят белези след себе си. Те щяха винаги да му напомнят за стария кечистки номер. — Не разполагаме с достатъчно храна и вода за всички, за да стигнем до Мерис Рест. Има още много път.
— Не е толкова далеч.
— Достатъчно далеч е — отвърна гигантът и посочи долината. — А там долу има много място за още посеви. Вероятно в планината живеят и други хора, които отдавна не са вкусвали прясна бамя, боб и тиква. — Устата му се навлажни при тази мисъл. — Храна за душата — каза той и се усмихна.
Суон се загледа в мъжа, жената и децата, които работеха.
— Но… какво ще стане с хората в Мерис Рест? Какво ще стане с приятелите ми?
— Оправяли са се преди да отидеш там. Ще се оправят и докато се върнеш. Сестрата беше права. Трябва да работиш, докато е лято… а нямаме представа колко дълго ще продължи то. Може би месец, може би шест. Но студът ще се завърне. Моля се на Бог следващата зима да не продължи толкова дълго.
— Хей! Хей, вие там! — Фермерът ги беше видял и им махаше с ръка. Жената и децата също спряха да работят и вдигнаха погледи нагоре към пътя.
— Време е да си създадеш нови приятели — каза нежно Джош. Суон не отговори. Тя гледаше махащия фермер и накрая също му помаха. Той каза нещо на жената и тръгна нагоре по виещата се пътека, която свързваше земята им и пътя.
— Започни оттук — каза гигантът. — Започни веднага. Мисля, че това момиче — Джоуи — може би ще успее да ти помогне. Как е успяла да съхрани това цвете живо толкова дълго време? — Сърцето му се свиваше, но трябваше да изрече следващите думи: — Вече не се нуждаеш от мен, Суон.
— Не е вярно, Джош! — Долната ѝ устна потрепери. — Винаги ще имам нужда от теб!
— Птичките трябва да отлетят от гнездата си — отвърна той. — И дори един лебед трябва да разпери крилете си понякога. Знаеш къде ще съм… и как да стигнеш дотам.
Суон поклати глава.
— Как?
— Нива по нива — отвърна гигантът.
Момичето се обърна към него и той я прегърна силно.
— Толкова много… те обичам — прошепна Суон. — Моля те… не си отивай. Остани още един ден.
— Ще ми се да можех. Но ако го направя… няма да си тръгна. Трябва да вървя, докато все още знам, че го искам.
— Но… — Гласът ѝ я предаде. — Кой ще ме пази?
Джош се засмя, но смехът му беше примесен със сълзи. Видя, че фермерът идва по пътеката и Робин беше тръгнал да го посрещне. Другите отново бяха станали на крака.
— Никой мъж не е бил толкова горд с дъщеря си, колкото мен — прошепна в ухото ѝ гигантът. — Ще направиш прекрасни неща, Суон. Ще оправиш отново положението и преди да се завърнеш в Мерис Рест… ще чувам името ти от пътници. Ще казват, че са чували за момиче на име Суон, което се е превърнало в красива жена. Ще разказват, че косата ѝ е от огън и че притежава силата на живота в себе си. Точно това трябва да върнеш на земята, Суон. Точно това трябва да върнеш на земята.
Тя погледна чернокожия гигант и очите ѝ заблестяха.
— Как сте! — провикна се фермерът със сламената шапка. Той беше кльощав човечец, но бузите му вече бяха хванали загар от слънцето. Ръцете му бяха изцапани с пръст. — Откъде сте?
— От края на света — отвърна Джош.
— Аха. Е… струва ми се, че светът няма да свърши днес, нали? Не! Може би утре, но определено няма да е днес! — Фермерът си свали шапката, избърса чело с ръкава си и присви очи към слънцето. — Господи, красиво е! Не мисля, че някога съм виждал нещо по-красиво… освен съпругата и децата ми. — Той протегна ръка към Робин. — Казвам се Мат Тейлър.
— Робин Оукс. — Младежът разтресе предложената му груба ръка.
— Струва ми се, че няма да откажете да пийнете малко вода и да си починете. Добре дошли сте да слезете долу, ако желаете. Не разполагаме с кой знае какво, но в момента работим, за да променим това. Опитваме се да засеем боб и бамя, докато слънцето пече.