Те блестяха като скъпоценни камъни на слънцето и отбелязваха мястото, на което почиваше Сестрата.
Седмиците минаваха и пътят го омаломощаваше.
Лицето му беше посивяло от прахта, но раницата беше по-лека на прегърбения му и изморен гръб. Той продължи да върви, стъпка по стъпка, като следваше пътя, който се виеше на запад през земята.
През някои дни слънцето печеше с пълна сила. През други облаците се завръщаха и валеше дъжд. Но дъждовната вода беше сладка на езика му, а и бурите не продължаваха много дълго. След това облаците се разкъсваха отново и слънцето напипаше през тях. По обед температурите се усещаха като средата на лятото, какъвто беше и сезонът според Джош — поне по календара на някогашния свят — но нощите бяха студени и се налагаше да търси топлината на някой хамбар или къща край пътя, ако имаше късмет да намери такива.
Но продължаваше да върви и да се надява.
По пътя успяваше да изтъргува храна за клечки кибрит и когато се случеше да прекара нощта на открито, палеше огън, за да държи нощните създания настрана. Една вечер в Западен Кентъки беше събуден под изпълнено със звезди небе и в началото не разбра какво е обезпокоило съня му… но после се ослуша и разбра.
Чу свирукане, което се усилваше и заглъхваше, сякаш идваше отдалеч.
Джош имаше чувството, че си губи разсъдъка или че е трескав… но смяташе, че мелодията е „Събрали сме се около черницата, около черницата, около черницата; събрали сме се около черницата, съвсем рано сутринтааа…“
След това потърси къща или хамбар, където да прекара нощта.
По пътя видя първите знаци на пробуждането: малки зелени пъпки на едно дърво, ято птици, малко петно смарагдовозелена трева, теменужка, поникнала в купчина пепел.
Нещата се завръщаха. Много бавно. Но все пак се завръщаха.
Не минаваше ден — не минаваха дори много часове — през който Джош да не си мисли за Суон. Представяше си как ръцете ѝ работят с пръстта, как докосват семената и зърната, как пръстите ѝ галят кората на орехите и прасковите и как съживяват всичко.
Прекоси река Мисисипи на ферибот, управляван от белобрад старец, чиято кожа беше с цвета на речната тиня, а възрастната му съпруга свиреше на цигулка през цялото време, докато пътуваха и се смя на износените му обувки. Джош остана с тях същата нощ и тримата си похапнаха добре боб и солено свинско за вечеря. Когато на сутринта отново тръгна на път, установи, че раницата му е по-тежка с чифт маратонки с меки подметки, които му бяха малки, но му паснаха чудесно, след като им отряза пръстите.
Стигна до Мисури и крачката му се ускори.
Силна гръмотевична буря го принуди да спре на едно място за два дни. Намери подслон от потопа в една малка общност, лаконично кръстена Голям кладенец, защото наистина имаше голям кладенец в центъра на града. В училището игра на покер срещу двама тийнейджъри и възрастен бивш библиотекар. Изгуби петстотин двадесет и девет хиляди долара под формата на кламери.
Слънцето отново изгря и Джош продължи по пътя си, благодарен, че онези мошеници не му бяха взели маратонките от краката.
От двете страни на пътя имаше зелени лози, увили се около сивите дървета. Зави зад един завой и рязко спря.
Нещо проблясваше в далечината отпред. Улавяше светлината и блестеше. Приличаше на някакъв сигнал.
Джош продължи да върви и да се опитва да разбере какво блестеше. Но все още беше много далеч и не можеше да види. С всяка крачка се доближаваше все повече до нещото и дори вече не обръщаше внимание на мехурите на краката си.
Нещо проблясваше… проблясваше… проблясваше…
Гигантът отново спря, за да си поеме въздух.
В края на прашния път видя фигура. Две фигури. Една висока и една ниска. Две фигури, които чакаха. Високата носеше дълга черна рокля с пайети, в които се отразяваше слънчевата светлина.
— Глори! — провикна се Джош.
И тогава я чу да вика името му и я видя да тича срещу него, облечена в роклята, която беше носила всеки ден, всеки божи ден, с надеждата, че това ще е денят, в който той ще се прибере у дома.
И наистина се оказа този.
Джош също побягна към нея и от дрехите му полетя прах, когато я вдигна и я стисна силно в прегръдката си, докато Арън крещеше и подскачаше около тях и дърпаше ръкава на чернокожия гигант. Джош вдигна и момчето и прегърна силно и двамата. Всички се предадоха на сълзите.
Прибраха се у дома… и там на нивата до къщите на Мерис Рест имаше ябълкови дървета, натежали от плодове, израснали от фиданките, които Армията на съвършенството беше пропуснала.