Жителите на града наизлязоха от домовете си, събраха се около Джош Хъчинс и на светлината от газените лампи в новата църква той им разказа всичко, което се беше случило, и когато някой го попита дали Суон някога ще се върне, Джош им отговори уверено:
— Да. След време. — Той прегърна силно Глори. — След време.
Времето минаваше.
Селища се издигаха от калта, строяха се зали за срещи и училища, църкви и къщи, като първоначално бяха леки дъсчени постройки, а после големи тухлени здания. Последните останали армии намериха хора, които бяха готови да се бият за домовете си и тези армии се стопиха като сняг на слънце.
Занаятите процъфтяваха и селищата започнаха да търгуват едно с друго. Пътешествениците бяха добре дошли, защото носеха новини отдалеч. Повечето градове си избираха кметове, шерифи и общински съветници и законът на оръжието започна да отстъпва място на силата на съда.
Историите бързо се разпространяваха.
Никой не знаеше как се бяха зародили, нито къде, но името ѝ се носеше по цялата пробудена земя и в него се съдържаше сила, която караше хората да седнат, да слушат и да задават въпроси на пътниците какво бяха чували за нея и дали историите бяха истина.
Защото повече от всичко искаха да повярват.
Говореха за нея в къщи и училища, в общински сгради и магазини. Тя притежава силата на живота!, повтаряха те. В Джорджия беше съживила няколко овощни градини с прасковени и ябълкови дървета! В Айова беше събудила дълги километри наред ниви с царевица и пшеница! В Северна Каролина беше докоснала някакво поле и от пръстта му бяха поникнали цветя, а сега отивала в Кентъки! Или Канзас! Или Алабама! Или Мисури!
Оглеждайте се за нея!, казваха хората. Следвайте я, ако желаете, както правят стотици други, защото младата жена на име Суон притежава силата на живота и събужда цялата земя!
В следващите години всички щяха да говорят за съживяването на пустошта, за отглеждането на култури и за изкопаването на канали, по които да плават баржи. Щяха да говорят за деня, в който Суон срещнала лодка с оцелели люде от една унищожена земя, наречена Русия, и никой не можел да разбере езика им, но тя разговаряла с тях и ги разбирала чрез чудодейния стъклен пръстен със скъпоценните камъни в него, който винаги носела със себе си. Щяха да говорят за възстановяването на библиотеките, великите музеи и училищата, в които щеше да се преподава предимно урокът, научен от ужасния холокост, случил се на седемнадесети юли: Никога вече.
Щяха да говорят за двете деца на Суон и Робин — близнаци, момче и момиче — и за празненството, на което хиляди се събрали в град Мерис Рест, за да видят тези деца, кръстени Джошуа и Сестрата.
И когато разказваха историите на собствените си деца — на светлината от свещите в топлите си домове или на горящите улични лампи под звездите, които все още разбуждаха силата на мечтите — винаги щяха да започват с едни и същи вълшебни думи:
„Имало едно време…“