„Имало едно време — помисли си президентът — любовна авантюра между човека и огъня.“
— Сър? — прошепна Хана и си свали слушалките. Лицето на главнокомандващия беше посивяло, а устата му се гърчеше грозно от тикове. Министърът на отбраната си помисли, че шефът му ще повърне всеки момент. — Добре ли сте?
Мъртвешките очи се размърдаха на пребледнялото лице.
— Супер съм — прошепна президентът и се усмихна едва. Хана чу гласове в слушалките.
— Последните В-1 току-що са паднали над Балтика. Руснаците са ударили Франкфурт преди осем минути, а преди шест минути Лондон е бил покосен от множество междуконтинентални балистични ракети — предаде на президента той.
Главнокомандващият седеше като каменна статуя.
— Каква е приблизителната бройка на жертвите? — попита изтощен той.
— Все още не е известно. Гласовете са толкова неясни, че дори компютрите не могат да изчистят статичния шум.
— Винаги съм харесвал Париж — прошепна президентът. — Двамата с Джулиан прекарахме медения си месец там, знаеше ли? Какво става с него?
— Не знам. Не съм чул нищо за Франция.
— А Китай?
— Все още са тихи. Смятам, че просто си кротуват.
Самолетът отново се наклони на една страна и след малко се изправи. Двигателите запищяха през мръсния въздух и се опитаха да възстановят височина. Върху лицето на президента се отрази една от светкавиците отвън.
— Добре — каза той. — Сега сме тук. Накъде ще поемем?
Хана много искаше да отговори, но не знаеше какво. Гърлото му като че ли се сви. Пресегна се да свали сенника на прозореца, но президентът му нареди твърдо:
— Недей. Остави я така. Искам да виждам. — Главата му бавно се завъртя към министъра на отбраната. — Всичко приключи, нали?
Хана кимна.
— Колко милиона загинаха, Ханс?
— Не знам, сър. Не бих се тревожил…
— Не ме покровителствай! — изкрещя толкова силно и неочаквано президентът, че даже неподвижният капитан от военновъздушните сили се стресна. — Зададох ти въпрос и искам да ми отговориш — най-добро предположение, измислица, каквото и да е! През цялото време слушаше докладите! Кажи ми!
— В северното полукълбо… — отвърна неуверено министърът на отбраната, чиято желязна фасада беше започнала да се пропуква като евтина пластмаса — … бих предположил… че жертвите са между триста и петстотин и петдесет. Милиона.
Президентът затвори очи.
— Колко ще загинат до седмица? След месец? След шест месеца?
— Вероятно… още двеста милиона до месец. Заради наранявания и радиацията. След това… никой не знае освен Бог.
— Бог — повтори президентът. Една сълза потече по бузата му. — Точно в този момент Бог ме гледа, Ханс. Усещам го. Той знае, че аз убих света. Аз. Убих света. — Той сложи ръце върху лицето си и застена. Америка я няма, помисли си той. Няма я. — О… — изхлипа. — О… не…
— Мисля, че е време, сър. — Гласът на Хана беше почти нежен.
Президентът вдигна поглед. Влажните му оцъклени очи се преместиха върху черното куфарче от другата страна на пътеката. Отново се извърна от него и погледна през прозореца. Колко могат да оцелеят в този холокост, зачуди се той. Не. По-правилният въпрос беше: „Колко щяха да искат да останат живи?“ От безбройните инструктажи и лекции на тема ядрена война едно нещо му се беше изяснило много добре: стотиците милиони, които щяха да загинат през първите няколко часа, щяха да са късметлиите. Оцелелите щяха да преживеят хиляди форми на мъчение.
„Все още съм президент на Съединените американски щати — каза си той. — Да. И трябва да взема още едно решение.“
Самолетът се разклати, сякаш пътуваше по павиран път. За няколко секунди го обгърнаха черни облаци и в това мрачно владение от другата страна на прозореца властваха огънят и светкавиците. Самолетът се килна дясно на борд и продължи да се промъква през черния ад.
Президентът се замисли за съпругата и сина си. Нямаше ги. Замисли се за Вашингтон и Белия дом. Нямаше ги. Замисли се за Ню Йорк и Бостън. Нямаше ги. Замисли се за горите и магистралите под него, за ливадите, прериите и плажовете. Нямаше ги, нищо не беше останало.
— Заведи ни там — нареди той.
Хана отвори единия от подлакътниците си и откри малката конзола в него. Натисна бутон, който да установи връзка по интеркома между пилотската и пътническите кабини, след което изрецитира кодовото си име и два пъти продиктува координатите за новия курс. Самолетът зави и продължи да лети над континента, далеч от руините на Вашингтон.