Сестра Крийп запуши уши и изпищя. Нещо в главата ѝ се пропука като панаирджийско огледало, чиято единствена цел беше да отразява един изкривен свят, и след като това криво огледало стана на парчета и се разпадна, зад него се появиха други изображения: тя като по-млада и по-привлекателна жена, която бута количка в хранителен магазин, крайградска тухлена къща с малка градина и комби в алеята, малко градче с една главна улица и статуя на центъра, лица, някои от които тъмни и неразпознаваеми, а други почти познати, и в следващия миг въртящите се сини светлини, дъждът и демонът в жълт дъждобран, който се протяга и казва:
— Дайте ми я, госпожо. Хайде, дайте ми я…
Всичко е мъртво, всичко е разрушено! Божието възмездие! Слава на Исус!
— Просто ми я дайте…
„Не — помисли си тя. — Не!“
Всичко е мъртво, всичко е разрушено! Всички грешници горят в ада!
„Не! Не! Не!“
Сестра Крийп отвори уста и изпищя, защото всичко беше мъртво и разрушено и тънеше в руини или пламъци, и в този момент осъзна, че никой бог на Сътворението не би унищожил шедьовъра си с един огнен замах като някакво разглезено дете. Това не беше Денят на Страшния съд, Грабването или Второто пришествие — това нямаше нищо общо с Бог, това беше пълно унищожение от страна на злото без никакъв смисъл, цел и логика.
За първи път, откакто изпълзя от шахтата, Сестра Крийп погледна мехурите по ръцете си и изпокъсаните си дрехи. Цялата ѝ кожа беше в тъмночервени изгаряния, а мехурите бяха пълни с жълта течност. Парцаливата ѝ чанта едва успяваше да задържи вещите ѝ, които падаха през прогорените дупки. Чак сега, през покрова от прах и дим, успя да види и други неща, които разумът не ѝ беше позволил да забележи веднага: премазани и овъглени форми, които бегло напомняха на човешки останки. Почти в краката ѝ лежаха няколко от тях, струпани на купчина като изринати въглища. Цялата улица беше пълна с такива. Някои се подаваха наполовина от смазаните коли и таксита, други се бяха увили около скелетите на велосипеди, а трети се зъбеха с плашещо бели зъби, които стърчаха от обгорените им и обезобразени лица. Около нея почиваха стотици трупове, чиито кости се бяха разтопили и бяха създали един сюрреалистичен ужас.
Проблесна светкавица и вятърът зави като банши с гласа на мъртвите.
Сестра Крийп побягна.
Вятърът забрули лицето ѝ и я заслепи с дим, прах и пепел. Тя наведе глава, тръгна да катери една от планините от отломки и осъзна, че е оставила чантата си, но не можеше да се насили да се върне в онази долина на смъртта. Спъваше се в най-различни останки и в краката ѝ падаха лавини от всякакви боклуци — счупени телевизори, музикални уредби, стопени домашни компютри, касетофони, радиа, обгорели парцали от мъжки копринени костюми и дамски дизайнерски рокли, натрошени парчета от хубави мебели, обгорени книги и стопени стари сребърни прибори, които се бяха превърнали в обикновени парчета метал. Накъдето и да погледнеше, виждаше още смазани превозни средства и заровени в отломките тела — стотици трупове и разкъсани крайници, подаващи се отвсякъде ръце и крака, които приличаха на безжизнени манекени. Сестра Крийп се изкачи на върха на планината, където горещият вятър беше толкова свиреп, че се наложи да падне на колене, за да не бъде издухана. Огледа се във всички посоки и осъзна ужасния мащаб на бедствието. В „Сентръл Парк“ на север бяха останали само няколко дървета, които горяха. Огънят се разпростираше по цялото протежение на Осмо авеню и проблясваше като кървавочервени рубини зад завеса от дим. На изток не беше останала и следа от „Рокфелер Сентър“ или гара „Гранд Сентръл“, а само порутени сгради, които стърчаха като гнили зъби в болна уста. На юг като че ли я нямаше „Емпайър Стейт Билдинг“ и фунията на торнадото танцуваше близо до „Уолстрийт“. На север беше пълно с могили от отломки, които продължаваха чак до река Хъдсън. Тази панорама на разрушението беше едновременно кулминацията на ужаса и лекарството за него, тъй като разумът ѝ беше достигнал своя лимит във възприемането и осмислянето на шока и беше започнал да съживява в съзнанието ѝ спомени от анимационни филмчета и комедии, които беше гледала като дете: „Семейство Джетсън“, „Шоуто на Хъкълбери Хрътката“, „Майти Маус“ и „Тримата тъпаци“. Сестра Крийп се сви на върха на планината, за да се предпази от хватката на свистящия вятър и се загледа глуповато в руините. На лицето ѝ се появи зловеща усмивка, а в главата ѝ изникна само една разумна мисъл: „О, Господи, какво се е случило с вълшебното място?“.