Сестра Крийп се скри зад един каменен блок, за да се предпази от надигналата се около нея буря от стъкла и тухли. Всичко приключи за няколко секунди, но тя остана свита в скривалището си, цялата трепереше неудържимо от ужас, докато тухлите не спряха да падат. Надникна предпазливо.
Руините на киното бяха станали неразличими от останалите купчини пепел. Него вече го нямаше, както и — за щастие — създанието с горящата ръка.
Сестра Крийп докосна наранената кожа на врата си и пръстите ѝ се изцапаха с кръв. Бяха ѝ необходими няколко секунди, за да осъзнае, че разпятието и верижката вече ги няма. Не помнеше откъде ги беше взела, но се гордееше с тях. Смяташе, че я предпазват и сега се чувстваше гола и безпомощна.
Клошарката нямаше никакво съмнение, че беше видяла лицето на злото в онова евтино кино.
Черният дъжд се усили. Тя се сви с притисната в кървящото си гърло ръка, затвори очи и се замоли да умре.
В края на краищата Исус Христос нямаше да дойде с летящата си чиния, вече го беше разбрала. Денят на Страшния съд беше погубил в пламъците си не само виновните, но и невинните, а Грабването беше само мечта на лудите.
От гърлото ѝ се изтръгна мъчителен хлип. Тя се замоли: „Моля те, Господи, отведи ме у дома, моля те, сега, в този миг, моля те, моля те…“.
Отвори очи и видя, че черният дъжд не беше спрял.
Вятърът се усилваше и носеше със себе си зимен хлад. Цялата беше подгизнала, коремът я болеше, а зъбите ѝ тракаха.
Съумя да се поизправи въпреки изтощението си. Исус нямаше да дойде днес. Налагаше се да умре по-късно. Какъв беше смисълът да стои тук като някаква глупачка под дъжда.
„Стъпка по стъпка — помисли си Сестра Крийп. — Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала.“
Къде беше това място, не знаеше, но от сега нататък трябваше да е много внимателна, защото злото същество без лице и с безброй лица можеше да дебне навсякъде. Навсякъде. Правилата се бяха променили. Обетованата земя беше гробище, а адът се беше качил на земята.
Сестра Крийп нямаше представа какво беше причинило подобно разрушение, но в главата ѝ изникна един ужасен въпрос: ами ако навсякъде беше така? Тя остави мисълта да се изпари, преди да е прогорила дупка в разума ѝ, и се опита да стане на крака.
Вятърът я накара да се олюлее. Дъждът валеше толкова силно, че не можеше да вижда на повече от метър пред себе си, в която и посока да погледнеше. Реши да тръгне на север, или поне смяташе, че е север, защото можеше да е останало някое дърво в „Сентръл Парк“, под което да се скрие.
Прегърбена заради стихиите, Сестра Крийп направи първата стъпка.
13
— Къщата се срути, мамо! — провикна се Джош Хъчинс и се опита да се освободи от пръстта, отломките и парчетата счупени греди, които бяха покрили гърба му. — Торнадото си отиде! — Не получи отговор от майка си, но я чу да плаче. — Всичко е наред, мамо! Ще се оп…
Споменът за торнадото в Алабама, което беше принудило седемгодишния Джош, сестра му и майка му да се скрият в мазето на къщата им, изведнъж се изпари и отлетя. Царевичната нива, горящите копия и огненото торнадо се завърнаха с ужасяваща яснота и той осъзна, че плачещата жена е майката на момиченцето.
Наоколо беше тъмно. Гигантът продължаваше да усеща тежест върху себе си и когато се опита да се освободи от нея, една могила от боклуци — предимно пръст и натрошен дървен материал — се свлече от него. Той се изправи до седнало положение. Цялото му тяло туптеше от тъпа болка.
Усещаше лицето си някак си странно — толкова опънато, че всеки момент щеше да се сцепи. Вдигна ръка, за да докосне с пръсти челото си и десетина мехура се спукаха, а течността им потече по лицето му. Още мехури се спукаха на бузите и челюстта му. Докосна кожата около очите си, които се бяха подули и превърнали в две цепки. Болката се изостряше. Имаше чувството, че някой беше залял гърба му с вряла вода. „Изгорен е — помисли си Джош. — Изгорен е адски много.“ Подуши миризмата на пържен бекон и едва не повърна, но беше твърдо решен да установи какви са нараняванията му. Усещаше различен тип болка в дясното си ухо. Докосна го нежно. Пръстите му се отъркаха в парче плът и засъхнала кръв на мястото, на което доскоро беше ухото му. Джош си спомни, че бензиноколонките експлодираха и едно горещо парче метал беше отрязало по-голямата част от него.
„В добра форма съм“, помисли си гигантът и едва не избухна в смях. Беше готов да се опълчи на света! Знаеше, че ако отново стъпи на ринга, нямаше да се нуждае от маската на Франкенщайн, за да прилича на чудовище.