В следващия миг повърна, а тялото му започна да се тресе в конвулсии. Миризмата на пържен бекон продължаваше да тормози обонянието му. След като гаденето поотмина, той изпълзя настрани от повръщаното. Усещаше мека пръст, дървен материал, счупени стъкла, смачкани консерви и царевични стъбла.
Чу някакъв човек да стене, спомни си горящите очни кухини на Поу-Поу и осъзна, че старецът се е проснал някъде вдясно от него, макар че ухото му от тази страна беше запушено. От хлипанията на жената можеше да предположи, че се намира на няколко крачки пред него. Момиченцето, ако все още беше живо, не издаваше никакъв звук. Въздухът беше топъл, но поне ставаше за дишане. Пръстите на Джош намериха някакъв дървен сап и се плъзнаха до края му, за да установят, че това е градинска мотика. Взе да копае в пръстта наоколо и намери различни предмети: много консерви, някои от които бяха отворени и течаха, някакви разтопени неща, които вероятно бяха туби за мляко, чук, овъглени списания и кутия цигари. Целият хранителен магазин се беше срутил над главите им и всичко беше пропаднало в убежището на Поу-Поу. Защото това мазе беше точно такова, помисли Джош. Подземните момчета вероятно са знаели, че старецът може да има нужда от него някой ден.
Опита се да стане, но си удари главата, преди да успее. Напипа таван от твърда пръст, дъски и стотици царевични стъбла, който се издигаше на около метър и четиридесет от пода на мазето. „О, Господи! — помисли си Джош. — Сигурно има тонове пръст над главите ни!“ Осъзна, че едва ли разполагат с много въздух тук долу и когато той свършеше…
— Спрете да плачете, госпожо — каза гигантът. — Старецът е много по-зле от вас.
Жената ахна, сякаш едва сега разбра, че има и други живи.
— Къде е момиченцето? Добре ли е? — Няколко мехура на устните на Джош се спукаха.
— Суон! — изкрещя Дарлийн и затърси Сю Уанда в пръстта. — Не мога да я намеря! Къде е детето ми? Къде е Суон? — След малко напипа малка ръчичка. Все още беше топла. — Ето я! О, Господи, та тя е заровена! — Дарлийн започна френетично да копае.
Джош допълзя при нея и докосна с ръце тялото на детето. Само краката и лявата ѝ ръка бяха заровени; лицето ѝ не беше и можеше да диша. Гигантът изрови краката ѝ и Дарлийн прегърна дъщеря си.
— Суон, добре ли си? Кажи нещо, Суон! Говори! Кажи нещо на мама! — Жената тресеше детето, докато едната му ръчичка не я бутна вяло.
— Стига. — Гласът на Суон представляваше дрезгав, неясен и сънен шепот. — Искам да спя… докато стигнем.
Джош запълзя към стенещия старец. Намери го свит на топка и полузаровен. Внимателно го изрови. Ръката на Поу-Поу се закачи в парцалите, останали от ризата на чернокожия гигант. Старецът измърмори нещо, но то беше неразбираемо.
— Какво? — попита Джош и се наведе над него.
— Слънцето — повтори Поу-Поу. — О, Господи… видях слънцето да избухва. — Старецът започна да бълнува отново, говореше нещо за домашните си пантофи. Джош беше наясно, че не му остава много и се върна при Дарлийн и Суон.
Момиченцето плачеше тихичко и жално.
— Шшшш — каза ѝ Дарлийн. — Тихо, скъпа. Ще ни намерят. Не се тревожи. Ще ни извадят оттук. — Жената все още не осъзнаваше добре какво се беше случило. Всичко ѝ беше мъгливо и объркано след момента, в който Суон посочи към табелата на Поу-Поу на магистралата и ѝ каза, че ще се пръсне, ако не отиде до тоалетна.
— Не виждам, мамо — каза равнодушно момиченцето.
— Всичко ще бъде наред, скъпа. Наистина ще ни намерят… — Дарлийн се пресегна с намерението да погали дъщеря си по косата, но рязко дръпна ръка. Пръстите ѝ бяха напипали остри косъмчета. — О, Господи. О, Суон, о, миличка… — Страхуваше се да докосне собствената си коса и лице, макар че не изпитваше нищо повече от умерена болка, която често съпътстваше слънчевите изгаряния. „Добре съм — каза си наум. — Суон също е добре. Просто е изгубила косата си, това е всичко. Ще се оправим!“
— Къде е Поу-Поу? — попита момиченцето. — Къде е великанът? — Детето изпитваше болка по цялото тяло като онази, когато я болеше зъб и ѝ миришеше на закуска.
— Тук съм — отговори Джош. — Старецът също е наблизо. Намираме се в мазето. Мястото просто се срути…
— Ще се измъкнем оттук! — прекъсна го Дарлийн. — Съвсем скоро някой ще ни намери!
— Госпожо, може да мине известно време. Ще се наложи да се успокоим и да пестим въздуха.
— Да пестим въздуха? — Жената отново се паникьоса. — Нямаме проблем с дишането!
— Засега. Не знам с какво пространство разполагаме тук, но смятам, че скоро въздухът ще намалее. Може да се наложи да останем… доста дълго — реши да бъде откровен Джош.