— Гладен ли си, ’ковник Макрийн?
— Моля ви — каза полковникът, а от устата му потече кал. Той вдигна мършавите си ръце към светлината.
— Хващай, ’ковник Макрийн! — Нещо падна в калта на няколко крачки от него, близо до разлагащия се труп на един пехотинец на име Рагсдейл. Маклин пропълзя през тялото и взе хвърленото му. Оказа се питка от мазен пържен ориз. Задъвка я лакомо и от очите му потекоха сълзи от радост. Чарлитата отгоре му се смееха. Полковникът пропълзя над останките на един капитан от военновъздушните сили, който останалите мъже наричаха Мисисипи заради провлечения му говор. Сега Мисисипи представляваше мълчалив вързоп от дрехи и кости. В другия край имаше трети труп — той отново принадлежеше на пехотинец, едно хлапе на име Макгий — който бавно гниеше в калта. Маклин приклекна до хлапето и продължи да дъвче оризовото кексче и да плаче от радост.
— Хей, ’ковник Макрийн! Много мръсен! Време за баня!
Полковникът изскимтя и потръпна, след което скри глава между ръцете си, защото знаеше какво ще последва.
Едно от чарлитата изсипа кофа с човешки изпражнения в ямата и отвратителната каша уцели Маклин, потече по гърба, раменете и главата му. Чарлитата направо виеха от смях, но той се съсредоточи върху оризовата питка. Част от изпражненията я бяха изцапали и полковникът я почисти с парцаливото си яке от военновъздушните сили.
— Ето! — провикна се чарлито, което беше изсипало кофата. — Вече ти чист, момче!
Мухите направо щурмуваха главата на Маклин. Днес храната си я бива, каза си той. Щеше да му помогне да остане жив още известно време. Докато дъвчеше, Войника сянка рече:
— Точно така, Джимбо. Изяж всяка една трохичка. Всяка една трохичка.
— Вече ти чист, момче! — повтори чарлито и дръпна ламаринения лист, който закри слънчевата светлина.
— Дисциплина и контрол. — Войника сянка се беше приближил. — Тези две неща правят един мъж такъв.
— Да, сър — отвърна Маклин. Войника сянка го наблюдаваше с очи, които горяха като напалм в мрака.
— Полковник!
Някакъв далечен глас го викаше. Трудно му беше да се съсредоточи върху него, защото болката беше стигнала чак до костите му. Нещо тежко го беше затиснало и едва не беше пречупило гръбнака му. Чувал с картофи, помисли си той. Не, не. Беше по-тежко от това.
— Полковник Маклин! — настоя гласът.
„Махай се — пожела си той. — Моля те, махай се.“ Опита се да вдигне дясната си ръка, за да изгони мухите от лицето си, но когато го направи, през цялата му ръка и рамото се стрелна изгаряща болка, която продължи чак до гръбнака. Маклин простена.
— Полковник! Аз съм Тед Уорнър! Чувате ли ме?
Уорнър. Мечо Уорнър.
— Да — отвърна Маклин. Болката прониза ребрата му. Знаеше, че не е проговорил достатъчно силно, затова направи втори опит: — Да. Чувам те.
— Благодаря на Бога! Имам фенерче, полковник! — Лъч светлина освети лицето му и той си позволи да отвори очи.
Фенерчето светеше от около три метра над главата на Маклин. Каменният прах и димът все още бяха гъсти, но на полковника му беше ясно, че се намира на дъното на някаква яма. Обърна бавно глава, като едва не припадна отново от това си действие, и установи, че човек трудно щеше да мине през отвора. Нямаше никаква представа как беше попаднал в това тясно пространство. Краката му бяха много свити под него, а гърбът му беше извит от тежестта не на чувал с картофи, а на човешко тяло. Не можеше да каже на кого принадлежи трупът.
В ямата над него се виеше плетеница от кабели и счупени тръби. Опита се да избута отвратителната тежест, за да освободи малко пространство за краката си, но изгарящата болка отново нападна дясната му ръка. Маклин завъртя глава на другата страна и с помощта на светлината на фенерчето отгоре видя един много сериозен проблем.
Дясната му ръка беше изчезнала в една пукнатина в стената. Тя беше около три сантиметра широка и по камъка проблясваха вадички кръв.
„Ръката ми“, помисли си вцепенен полковникът. Спомни си как пръстите на Бекър се пръснаха. Вероятно ръката му се беше плъзнала в цепнатината, когато падна тук долу, и при преместването на скалата…
Не чувстваше нищо от другата страна на каменното менгеме, стиснало китката му. Ръката и пръстите му бяха мъртво месо. „Трябва да се науча да боравя с лявата“, помисли си Маклин. В следващия миг осъзна нещо, което направо го замая: пръстът, с който натискаше спусъка, беше там.
— Ефрейтор Прадос е тук с мен, полковник! — провикна се Уорнър. — Кракът му е счупен, но е в съзнание. Другите са по-зле… или са мъртви.