— Ти как си? — попита Маклин.
— Гърбът ме боли адски много. — Уорнър като че ли изпитваше трудности да си поеме дъх. — Имам чувството, че ще се разцепя на две, ако топките ми не ме държаха здраво. Също така плюя кръв.
— Остана ли някой, който да изготви доклад за щетите?
— Интеркомът не работи. От шахтите излиза дим. Чувам хора да пищят, което означава, че има и други оцелели. Господи, полковник! Сигурно цялата планина се е преместила!
— Трябва да се измъкна оттук — каза Маклин. — Ръката ми е заклещена, Теди. — Отново изпита силна болка, като се замисли за премазаното месо. Стисна зъби и я изчака да отмине. — Можеш ли да ми помогнеш да изляза?
— Как? Не мога да стигна до вас, а и ако ръката ви е заклещена…
— Ръката ми е счупена — отвърна Маклин със спокоен глас. Усети как се унася и всичко около него започва да се рее и да става някак си нереално. — Донеси ми нож. Най-острият, който можеш да намериш.
— Какво? Нож? Защо?
Полковникът се ухили дивашки.
— Просто го направи. След това запали огън и обгори парче дърво. — Говореше някак си отнесено, все едно онова, което трябваше да се направи, се отнасяше за ръката на друг човек. — Дървото трябва да е нагорещено до червено, Теди. Достатъчно горещо, за да обгори чукан.
— Какво… чукан? — Уорнър млъкна за миг. Картинката започна да му се изяснява. — Може би ще успеем да ви извадим по друг…
— Няма друг начин. — Ако искаше да излезе от ямата, трябваше да остави ръката си в нея. „Ще си платя за услугата“, помисли си полковникът. — Разбираш ли ме?
— Да, сър — отвърна Уорнър, който винаги се подчиняваше на заповедите.
Маклин извърна лице от светлината.
Капитанът се отдръпна пълзешком от ръба на ямата, която се беше отворила в пода на контролната зала. Цялото помещение се беше наклонило под тридесетградусов ъгъл. Той се придвижваше леко надолу през счупено оборудване, паднали камъни и тела. Лъчът на фенерчето улови ефрейтор Прадос, който се беше облегнал на една от напуканите и изкривени стени. Лицето на мъжа беше обезобразено, а от бедрото му се подаваше лъскава кост. Уорнър продължи по онова, което беше останало от коридора. В тавана и стените се бяха отворили огромни дупки, от които течеше вода върху хаоса от камъни и тръби. Все още чуваше писъците в далечината. Трябваше да намери някой, който да му помогне да измъкне полковник Маклин, защото без него нямаше да оцелеят. Самият той нямаше как да се спусне в ямата, хванала го в капан, заради наранения си гръб. Не, налагаше се да намери някой друг — някой достатъчно малък, за да се побере, но достатъчно силен, за да свърши работата. Само Бог знаеше какво щеше да намери, когато изпълзеше на първо ниво.
Но полковникът разчиташе на него и нямаше намерение да предава доверието му.
Бавно и много болезнено Уорнър продължи да си проправя път през отломките, като пълзеше право по посока на писъците.
15
Роланд Кронингер се беше свил на кривия под сред останките от столовата на Земен дом. Над воя и писъците се открояваше един неумолим вътрешен глас, който постоянно повтаряше: Кралския рицар… Кралския рицар… Кралския рицар никога не плаче.
Навсякъде беше мрак, разкъсван единствено от някой огнен език, който подскачаше от някогашната кухня. Слабата му светлина осветяваше паднали камъни, счупени маси и столове и премазани човешки тела. Тук-там някой се олюляваше в тъмнината като страдалец в каверните на ада, а под масивните скални отломки, отчупили се от тавана, помръдваха затиснати хора.
Първият трус разтресе всички и мнозина паднаха от столовете си. Осветлението изгасна, но бързо се включи аварийното. През това време Роланд вече беше на пода и цялата му зърнена закуска се беше изсипала върху тениската му. Майка му и баща му бяха паднали близо до него. В столовата имаше още около четиридесет души, които бяха дошли да закусят. Няколко от тях вече викаха за помощ, но повечето бяха замлъкнали заради шока. Майка му го погледна — от косата и лицето ѝ се стичаше портокалов сок — и му каза:
— Следващата година ще отидем на плаж.
Роланд се засмя и баща му последва примера му. След малко и майка му се включи към тях и за един миг тримата се смееха. Накрая Фил съумя да каже:
— Благодаря на Бога, че не съм застраховал това място! Щеше да се наложи да съдя собствената си…
В следващия миг гласът му беше заглушен от чудовищен тътен и от пропукването на скала. Подът подскочи с такава сила, че запрати Роланд далеч от родителите му, където се блъсна в други хора и се изви по неестествен начин. От тавана западаха камъни и плочки и нещо силно го удари в главата. Сега, докато се изправяше до седнало положение със свити до брадичката колене, опипа челото си и усети лепкава кръв. Долната му устна беше цепната и също кървеше. Усещаше вътрешностите си натъртени, сякаш цялото му тяло беше изпънато като ластик и след това брутално пуснато. Нямаше представа колко време беше продължило земетресението или как се беше озовал в подобна поза, свит като бебе. Нито пък имаше идея къде са родителите му. Искаше му се да заплаче, а и в очите му вече напираха сълзи, но той беше Кралския рицар, а един кралски рицар никога не плачеше, това го имаше в ръководството на играта, беше едно от правилата, които беше написал относно какво трябваше да е правилното поведение на един воин: Кралския рицар никога не плаче — той разплаква другите.