Роланд извади сатъра.
Очите на Маклин бяха станали лилави по краищата. Той ги затвори и след секунда рязко ги отвори.
— Довърши работата! — прошепна на момчето.
Роланд вдигна ръка и я стовари отново. Китката продължаваше да упорства и да не иска да се отдели. Удари трети път, четвърти, като използваше все повече сила. Чу едноокият гърбушко да му крещи да побърза, но Маклин не издаде никакъв звук. Освободи сатъра и го стовари пети път. Вече имаше много кръв, но сухожилията продължаваха да се държат. Започна да удря отново и отново. Лицето на Маклин беше станало пепеляво жълто-бяло, а устните му бяха сиви като гробищна пръст.
Всичко трябваше да приключи, преди кръвта да е започнала да шурти като пожарникарски маркуч. Роланд знаеше, че ако това се случи, Краля ще умре. Вдигна сатъра над главата си. Рамото му туптеше от усилията, които влагаше… и изведнъж вече това не беше сатър, а свещена брадва, а той — сър Роланд от Кралството, призован да освободи хванатия в капана на това противно подземие крал. Той беше единственият в тези владения, който можеше да го направи, и този момент беше само негов. Изпълни го праведна сила и когато стовари свещената брадва, се чу да вика с дрезгав и почти нечовешки глас.
Успя да дочупи костта. Сухожилията се скъсаха под мощта на свещената брадва. Краля се загърчи и нещо гротескно и грозно, което кървеше и приличаше на сюнгер, се навря в лицето на Роланд. То изпръска бузите и челото му с кръв, но не успя да го заслепи.
— Обгори я! — провикна се Уорнър.
Момчето допря факлата в кървящото нещо, което приличаше на сюнгер. То се отдръпна от него, но той го хвана и го задържа, докато Маклин се гърчеше дивашки. Притисна факлата в раната, където допреди малко се намираше ръката на полковника. Роланд гледаше с мрачно изумление как чуканът гори, видя как раната почерня и се сви, а кръвта засъска. Тялото на Маклин се бореше машинално. Той пребели очи, но момчето не пусна ранената ръка. Помириса кръв и изгорена плът, пое си дълбоко въздух, като че ли това беше пречистващ душата тамян, и продължи да обгаря чукана, като притискаше огъня в плътта. Най-накрая полковникът спря да се бори и от устата му излезе тих и зловещ стон, сякаш беше някакъв ранен звяр.
— Добре! — провикна се Уорнър. — Това е!
Роланд беше като хипнотизиран от топящата се плът. Разкъсаният ръкав на якето на Маклин се беше подпалил и около стените на ямата се виеше дим.
— Достатъчно! — провикна се капитанът. Момчето не спря. — Роланд! Това е достатъчно, мамка му!
Този път гласът на мъжа го върна обратно в действителността. Роланд пусна ръката на полковника и видя, че чуканът е обгорен до черно и лъщи, сякаш е полят с катран. Пламъците по ръкава на якето на Маклин се изгубиха един по един. „Свърши се — помисли си момчето. — Свърши се.“ Заудря факлата в стената, докато огънят не изгасна, и после я пусна.
— Ще отида да потърся някакво въже, с което да ви извадя оттам! — провикна се Уорнър. — Добре ли сте?
Роланд нямаше желание да отговаря. Светлината на фенерчето се премести и той потъна в мрак. Чуваше тежкото дишане на полковника. Запълзя назад върху приклещения между тях труп, докато гърбът му не се опря в камък. Сви си краката и притисна свещената брадва до тялото си. На изпръсканото му с кръв лице заигра усмивка, но очите му представляваха два кръга от шок.
Полковникът стенеше и мърмореше нещо, което Роланд не можеше да разбере. След малко го повтори с изпълнен с болка глас:
— Стегни се. — Последва кратка пауза, след което продължи: — Стегни се… стегни се, войнико… — Маклин бълнуваше. Първо извисяваше глас и след това го снижаваше до шепот. — Стегни се… да, сър… вземи се в ръце… да, сър… да, сър… — Полковникът започна да звучи като дете, което се страхуваше да не бъде набито. — Да, сър… моля… да, сър… да, сър… — Завърши с нещо средно между стон и хлип.
Роланд го слушаше внимателно. Това не беше глас на един триумфиращ военен герой, звучеше по-скоро като някой молител. Момчето се зачуди какво ли се случваше в главата на Краля в този момент. Един крал не трябваше да моли — дори в най-лошите си кошмари. Опасно беше Краля да показва някаква слабост.
По-късно — колко по-късно Роланд не знаеше — нещо побутна коляното му. Той заопипва в мрака и попадна на ръка. Маклин беше дошъл в съзнание.
— Длъжник съм ти — каза той. Отново звучеше като силния военен герой.
Роланд не отговори… но осъзна, че за да оцелее в онова, което предстоеше, щеше да се нуждае от защита. Майка му и баща му може би бяха мъртви — имаше такава вероятност — и телата им завинаги изгубени. Щеше да се нуждае от щит за предстоящите опасности, не само в Земен дом, а и отвъд него… в случай, помисли си той, че някога отново видят външния свят. Планираше от сега нататък да не се отделя от Краля; може би това беше единственият му шанс да се измъкне жив от тези подземия.