Стигнаха до върха и Арти посочи:
— Ето го. — Долу в долината от останки имаше фонтан, който извираше направо от една пукнатина в бетона. На небето на изток се образуваше плетеница от червени светкавици, които се стрелкаха през облаците, последвани от глухи и разтърсващи експлозии.
Спуснаха се в долината и продължиха напред през купища от предмети, които само допреди два дена можеха да се определят като съкровищата на цивилизацията: изгорели картини, които все още бяха в позлатените си рамки, полустопени телевизори и стереоуредби, деформирани сребърни и златни купи, чаши, ножове, вилици, свещници, касетофони, кофички за шампанско, парчета от безценни керамични съдове, антични вази, статуи в стил арт деко, африкански скулптури и кристал „Уотърфорд“.
Отново просветна светкавица, този път беше по-близо и червеното ѝ сияние освети хиляди разпръснати в останките наоколо бижута — огърлици, гривни, пръстени и копчета за ръкавели. Една табела стърчеше от руините… Сестра Крийп едва не се разсмя, но се страхуваше, че ако го направи, ще продължи да се смее, докато мозъкът ѝ не експлодира. На табелата пишеше „Пето авеню“.
— Виждаш ли? — Арти държеше няколко палта от норка в двете си ръце. — Казах ти, че има още! — Беше затънал до коленете в овъглени дрехи: пелерини от леопардова кожа, хермелинови роби, палта от тюлен. Избра най-добрата одежда, която успя да намери, и болезнено се намъкна в нея.
Сестра Крийп се спря, за да прерови една купчина от кожени чанти и куфарчета. Намери една огромна чанта с хубава здрава презрамка и я преметна през рамо. Вече не се чувстваше толкова гола. Погледна черната фасада на сградата, от която бяха издухани кожените стоки, и разпозна останките от табела, на която пишеше „ГУЧИ“. Това определено беше най-добрата чанта, която някога беше имала.
Почти бяха стигнали до гейзера, когато удари поредната светкавица и накара предметите по земята да заблестят като въглени жарава. Сестра Крийп се спря, наведе се и взе един от тях. Той представляваше парче стъкло с размера на юмрука ѝ, което се беше стопило на буца и сега в него можеха да се видят малки скъпоценни камъни — рубини, които светеха в тъмночервено в мрачината. Тя се огледа наоколо и забеляза, че навсякъде има подобни буци, които се бяха разтопили в странни форми от горещината, сякаш създадени от стъклодухач маниак. Не беше останало нищо от сградата пред нея, освен част от зелена мраморна стена. Погледна към руините на сградите отляво и присви очи заради сумрака. На една арка от очукан мрамор пишеше: „ТИ АНИ“.
„Тифани“, сети се Сестра Крийп. И… ако това наистина беше „Тифани“… то тогава стоеше точно пред…
— О, не — прошепна тя и от очите ѝ потекоха сълзи. — О, не… о, не…
Стоеше пред вълшебното си място — пред магазина за изделия от стъкло „Стюбен“ — и всичко, което беше останало от красивите съкровища, бяха безформените буци в краката ѝ. Мястото, пред чиито витрини със стъклени скулптури идваше да мечтае, беше изтръгнато из основи и разкъсано. Гледката на тази руина и споменът какво представляваше доскоро я изнервиха също толкова много, колкото ако някой беше затръшнал вратата на рая под носа ѝ.
Сестра Крийп стоеше, без да помръдне, и само сълзите ѝ се стичаха по покритите ѝ с мехури бузи.
— Виж какво намерих! — провикна се Арти и вдигна един деформиран октагон от стъкло, пълен с диаманти, рубини и сапфири. — Някога виждала ли си подобно нещо? Гледай! Пълно е с тях! — Той се разрови в останките и извади пълни шепи с разтопено стъкло, в което имаше скъпоценни камъни. — Хей! — Разсмя се като магаре. — Богати сме, госпожа! Какво ще си купим първо? — Без да спира да се смее, Арти хвърли стъклата във въздуха. — Каквото ти душа иска, госпожа! — провикна се той. — Ще ти купя каквото ти душа иска!
Нова светкавица проблесна, залази по небето и Сестра Крийп видя как цялата останала част от стената на магазина за изделия от стъкло „Стюбен“ заблестя в зашеметяваща експлозия от цветове: рубинено червено, изумрудено зелено, сапфирено среднощно синьо, опушен топаз и диамантено бяло. Приближи се до стената под съпровода на хрущящите под краката ѝ останки, протегна се и я докосна. Тя беше пълна със скъпоценни камъни. Клошарката осъзна, че съкровищата на „Тифани“, „Фортунов“ и „Картие“ бяха разпилени от сградите, в които се намираха, бяха пометени от фантастичния ураган от скъпоценни камъни, бушувал на Пето авеню… и накрая се бяха слели с разтопените стъклени скулптури от вълшебното място.
Стотиците скъпоценни камъни в обгорената зелена мраморна стена задържаха светлината за няколко секунди, след което сиянието помръкна като изгасена многоцветна лампа.