Никога не беше виждала нещо подобно. Никога — дори на витрините на магазините на Пето авеню. В това странно стъклено произведение бяха попаднали скъпоценни камъни с невероятни цветове и чистота, някои от които бяха по повече от пет-шест карата, а други приличаха на невидими прашинки, които въпреки размера си горяха с неудържима енергия. Стъкленият пръстен пулсираше… пулсираше… пулсираше…
— Госпожа? — прошепна Арти, в чиито подути очи се отразяваше светлината. — Може ли… да го поддържа?
Сестра Крийп не искаше да се разделя със скулптурата си, но мъжът я гледаше с такова изумление и копнеж, че не можа да му откаже.
Изгорените му пръсти се увиха около стъклото, което в момента, в който напусна ръцете на клошарката, започна да пулсира в ритъм със сърцето на Арти Уиско. Цветовете също се промениха — появиха се по-тъмносини и по-зелени нюанси, а горещият бял блясък на диаманти и рубини стана малко по-слаб. Арти го погали и кадифената му повърхност му напомни за кожата на съпругата му като млада, когато бяха младоженци и тъкмо започваха съвместния си живот. Замисли се колко много я обичаше и как копнееше за нея. В този миг осъзна, че не е бил прав. Имаше къде да отиде. „У дома — помисли си той. — Трябва да се прибера у дома.“
След няколко минути подаде внимателно стъкления пръстен на Сестра Крийп. Той отново се промени. Клошарката го задържа между пръстите си и се взира известно време в красивите му дълбини.
— У дома — прошепна Арти и Сестра Крийп вдигна поглед. Споменът за меката кожа на съпругата му се беше настанил трайно в съзнанието му. — Трябва да се прибера у дома — каза той с малко по-силен глас, след което примига, сякаш го бяха ударили през лицето и клошарката забеляза сълзите в очите му. — Вече… няма никакви телефони, нали? Няма и полицаи.
— Не — отвърна тя. — Не мисля.
— О. — Продавачът на обувки кимна, погледна я и отново насочи вниманието си към пулсиращите цветове. — Ти… също трябва да се прибереш у дома.
Сестра Крийп се усмихна мрачно.
— Нямам къде да отида.
— Защо не дойдеш с мен тогава?
Тя се засмя.
— Да дойда с теб? Господинчо, не си ли забелязал, че автобусите и такситата не се движат по график днес?
— Имам обувки на краката си. Както и ти. Краката ми все още работят, както и твоите. — Арти отмести поглед от пръстена с огнената светлина и огледа разрушенията наоколо, сякаш за първи път ги виждаше с ясно съзнание. — Мили боже — каза той. — О, мили боже, защо?
— Не мисля, че… Господ има нещо общо с това — отвърна Сестра Крийп. — Спомням си, че… се молих за Грабването и за Деня на Страшния съд… но никога не съм се молила за нещо подобно. Никога.
Арти кимна към стъкления пръстен.
— Трябва да задържиш това нещо, госпожа. Ти го намери, така че си е твое. Може би някой ден ще струва нещо. — Той поклати изумено глава. — Това не е някакъв боклук, госпожа — продължи да настоява. — Нямам представа какво е, но определено не е някакъв боклук. — Неочаквано се изправи и вдигна яката на палтото си от норка. — Виж… надявам се да се справиш, госпожа. — Арти погледна за последно с изпълнени с копнеж очи стъкления пръстен, обърна се и си тръгна.
— Хей! — Сестра Крийп също стана. — Къде си мислиш, че отиваш?
— Вече ти казах — отвърна продавачът на обувки, без да се обръща. — Трябва да се прибера у дома.
— Да не си полудял? Детройт не е на следващата пресечка!
Арти не спря. „Той е полудял! — помисли си клошарката. — По-луд е и от мен!“ Тя прибра стъкления пръстен в новата си чанта „Гучи“. След като махна ръката си от предмета, той спря да пулсира и цветовете угаснаха, сякаш нещото заспа отново, Сестра Крийп тръгна след мъжа.
— Хей! Почакай! Какво ще правиш без храна и вода?
— Предполагам, че ще разбера, когато му дойде времето. Ако не мога да си намеря, ще карам без тях! Какъв друг избор имам, госпожа?
— Никакъв — съгласи се Сестра Крийп.
Арти се спря и я погледна.
— По дяволите, нямам представа дали ще успея да стигна до Детройт. Дори не знам дали ще успея да се измъкна от това проклето бунище! Но това не е моят дом. Ако ще умира, човек трябва да умре, опитвайки се да се прибере при онзи, който обича, не мислиш ли? — Той сви рамене. — Може би ще открия други хора. Може дори да намеря кола. Ако искаш да останеш тук, твоя си работа, но Арти Уиско има обувки на краката и Арти Уиско смята да върви. — Мъжът помаха и тръгна отново.
„Вече не е луд“, помисли си Сестра Крийп.