— Може би ще намерим нещо за пиене тук. — Джош затърси наоколо и попадна на още смачкани консерви. Без светлина нямаше как разбере какво има в тях. Той също беше жаден и гладен, както и детето. Поу-Поу едва ли щеше да откаже малко вода. Намери една консерва, която беше отворена и от нея се изливаше някаква течност. Опита я. Сладък сок от праскови. Това беше компот от праскови. — Ето. — Джош задържа консервата до устата на жената, за да може да отпие.
Дарлийн преглътна и вяло избута ръката му.
— Какво се опитваш да направиш, да ме отровиш ли? Казах ти, че искам бира!
— Съжалявам. Това е най-доброто, което успях да намеря. — Подаде консервата на Суон и ѝ каза да пие.
— Кога ще дойдат да ни изкопаят от тази лайняна дупка? — попита Дарлийн.
— Не знам. Може би… — Джош млъкна за миг. — Може би скоро.
— Господи! Имам чувството, че… едната ми страна е била сготвена, а другата — дълбоко замразена. Удари ме ей така, изведнъж.
— Ще се оправиш — отговори ѝ гигантът, макар да знаеше, че е нелепо, защото нямаше представа какво друго да каже. Усети, че детето е близо до него, мълчеше и слушаше. „Тя знае“, помисли си той. — Просто си почивай и ще си възвърнеш силите.
— Видя ли, Суон? Казах ти, че ще се оправя.
Джош не можеше да направи нищо повече. Взе консервата с прасковен компот от детето и отиде до мястото, на което Поу-Поу лежеше и ревеше:
— Каква трагедия! О, Господи… намери ли ключа? Как да запаля колата без ключ?
Джош сложи ръка под главата на стареца, вдигна я леко нагоре и допря смачканата консерва до устните му. Поу-Поу трепереше и гореше от треска.
— Пийни — каза му гигантът и онзи се подчини като бебе, на което са подали шише.
— Господине? Ще се измъкнем ли оттук?
Джош не беше усетил, че момиченцето беше дошло до него. Гласът му все още беше спокоен и шепнеше, за да не може майка му да ги чуе.
— Разбира се — отвърна той. Детето мълчеше, но Джош имаше чувството, че дори в този мрак беше разбрало, че лъже. — Не знам — поправи се той. — Може би ще успеем. Може и да не успеем. Зависи.
— От какво?
„Няма да ме оставиш на мира, нали?“, помисли си Джош.
— Предполагам, че зависи от онова, което е останало навън. Разбираш ли какво се случи?
— Нещо се взриви — отвърна Суон.
— Точно така. Възможно е много други места също да са избухнали. Цели градове. Сигурно… — Поколеба се. „Хайде, кажи го, вече няма никакъв смисъл.“ — Сигурно милиони хора са мъртви или хванати в капан като нас. Възможно е да няма кой да дойде да ни измъкне оттук.
Момиченцето остана мълчаливо за известно време, след което каза:
— Не това попитах. Въпросът ми беше: „Ще се измъкнем ли оттук?“.
Джош осъзна, че го пита дали ще се опитат да се измъкнат, вместо да чакат някой друг да ги спаси.
— Ако разполагахме с булдозер под ръка, щях да ти отговоря с „да“. Иначе не мисля, че в скоро време ще ходим някъде.
— Мама е много болна — каза Суон и този път гласът ѝ я предаде. — Страх ме е.
— Мен също — призна си Джош. Момиченцето изхлипа само веднъж и след това спря, сякаш си беше наложило да се вземе в ръце благодарение на невероятната си воля. Той се протегна и намери ръката ѝ. Няколко мехура на кожата ѝ се спукаха. Гигантът потръпна и си дръпна ръката. — Ти как си? — попита я той. — Нещо боли ли те?
— Кожата. Имам чувството, че ме пронизват иглички. Стомахът ми също не е наред. Преди малко повърнах, но го направих в ъгъла.
— Да, и на мен не ми е много добре. — Джош изпитваше огромна нужда да уринира и трябваше да измисли някаква импровизирана тоалетна. Разполагаха с достатъчно консервирана храна и плодови компоти, а и не знаеха какво друго е заровено около тях в пръстта. „Стига! — скастри се сам той, защото по този начин си позволи да изпита надежда. — Съвсем скоро въздухът ни ще свърши! Няма начин да оцелеем тук долу!“
Също така обаче знаеше, че вероятно се намират на единственото място, което беше успяло да ги предпази от взрива. Може би на радиацията щеше да ѝ е трудно да проникне тук с всичката тази пръст над тях. Джош беше изморен и костите го боляха, но вече не изпитваше желание да легне и да умре. Стореше ли го, щеше да подпише смъртната присъда на момиченцето. Ако прогонеше изтощението си и се заемеше да подреди консервите с храна, щеше да успее да поддържа всички живи още… колко? Един ден? Три? Седмица?
— На колко години си? — попита Джош.