— На девет — отговори детето.
— Девет — повтори нежно гигантът и поклати глава. В душата му бушуваха ярост и съжаление. Едно деветгодишно дете трябваше да си играе навън под лъчите на лятното слънце. Едно деветгодишно дете не трябваше да се намира в тъмно мазе с единия крак в гроба. Не беше честно! Майка му стара, никак не беше честно.
— Как се казваш?
Мина цяла минута, преди да успее да отговори:
— Джош. А ти си Суон?
— Сю Уанда. Но мама ме нарича Суон. Как се превърна във великан?
В очите на мъжа имаше сълзи, но въпреки това се усмихна.
— Предполагам, че съм си изяждал царевичния хляб на майка ми, когато съм бил на твоята възраст.
— Царевичният хляб те е направил великан?
— Е, винаги съм бил едър. Едно време играех футбол — първо за Обърнския университет, а след това за Ню Орлиънс Сейнтс.
— Играеш ли още?
— Не. Сега съм… кечист — отвърна той. — Професионален кечист. Бях лошият.
— О. — Суон се замисли над това. Спомни си, че един от многото ѝ чичовци, чичо Чък, обичаше да ходи на кеч мачове в Уичита и да ги гледа по телевизията. — Това харесваше ли ти? Да си лошия, имам предвид?
— Всичко е просто игра. Само се правех на лош. Не знам дали ми харесваше, или не. Просто в началото започнах така и…
— Гофърът е в дупката! — обади се Поу-Поу. — Майчице, глей го само как избяга!
— Защо постоянно говори за някакъв гофър? — попита Суон.
— Ранен е. Не знае какво приказва. — Старецът замърмори, че не може да си намери пантофите, че посевите се нуждаят от дъжд и отново млъкна. От тялото му се носеше топлина като от отворена фурна и на Джош му беше ясно, че няма да изкара дълго. Само Бог знаеше какво може да ти причини в главата гледката от взрива.
— Мама каза, че отиваме в Блейкман — обясни Суон, която досега беше насочила вниманието си към Поу-Поу. Тя знаеше, че умира. — Каза, че се прибираме у дома. Ти накъде се беше запътил?
— Град Гардън. Трябваше да се състезавам там.
— Домът ти там ли е?
— Не. Домът ми е в Алабама — много, много далеч оттук.
— Мама каза, че отиваме да видим дядо ми. Той живее в Блейкман. Семейството ти в Алабама ли живее?
Джош се замисли за Роуз и двамата си синове. Сега те бяха част от нечий друг живот — ако въобще бяха живи.
— Нямам семейство — отвърна той.
— Нямаш ли си някой, който те обича? — попита Суон.
— Не. Не мисля. — Джош чу стенанията на Дарлийн и каза: — По-добре отиди при майка си.
— Да, сър. — Суон запълзя към жената, но в един момент се обърна, за да погледне в мрака към черния гигант. — Знаех, че нещо ужасно ще се случи — каза тя. — Осъзнах го в нощта, в която си тръгнахме от караваната на чичо Томи. Опитах се да кажа на мама, но тя не ме разбра.
— Откъде знаеше?
— Светулките ми казаха — обясни Суон. — Разбрах го от светлините им.
— Сю Уанда? — повика я тихичко Дарлийн. — Суон? Къде си?
— Тук към, мамо — отвърна детето и пропълзя до майка си.
„Светулките ѝ казали — помисли си Джош. — Да бе.“ Момиченцето имаше развинтено въображение. Това беше хубаво — понякога въображението беше хубаво място, на което да се оттеглиш, когато нещата загрубееха.
Изведнъж се сети за облака от скакалци, който беше прелетял пред колата му.
— През последните два-три дни летят на ята от хиляди в полетата — беше казал Поу-Поу. — Малко е странно.
Дали скакалците знаеха, че нещо ще се случи в онези царевични полета? — зачуди се Джош. Дали можеха да усещат бедствията — вероятно ги надушваха от вятъра или от самата земя?
Насочи мислите си към по-важни въпроси. Първо трябваше да си намери ъгъл, в който да се изпикае, преди пикочният му мехур да се пръсне. Никога преди не му се беше налагало да седи на колене и да пикае приведен. Но ако въздухът беше достатъчно и се наложеше да живеят още известно време тук, трябваше да помислят къде да ходят по нужда. Никак не му се нравеше мисълта да пълзи в собствените си изпражнения, камо ли в нечии чужди. Подът беше от бетон, но се беше разцепил от трусовете; спомни си, че беше напипал градинска мотика сред останките, която можеше да помогне в изкопаването на нужник.
Смяташе да претърси на четири крака мазето от край до край и да събере консервите и всичко друго, което можеше да намери. Очевидно разполагаха с много храна, а в консервите щеше да има достатъчно вода и сокове, за да ги поддържат живи известно време. Повече от всичко му се искаше да е светло. Едва сега разбираше колко е лошо да нямаш електричество.
Изпълзя до далечния ъгъл, за да се облекчи. „Ще мине доста време до следващата ти баня — помисли си Джош. — А и скоро няма да ти трябват слънчеви очила.“