— Мисля, че са точни — каза непознатата на мъжа, който се премести в обхвата на светлината.
Сестра Крийп видя, че жената е приклекнала до нея. Лицето ѝ беше подпухнало и в горната част на носа ѝ имаше дълбока рана. Изглеждаше млада, може би в средата на двадесетте си години, с няколко останали кичура къдрава светлокестенява коса, висящи от станалия ѝ на мехури скалп. Веждите ѝ бяха изгорени, а тъмносините ѝ очи бяха отекли и зачервени. Тя беше слаба жена и носеше синя рокля на райета, която беше опръскана с кръв. Дългите ѝ хилави ръце бяха целите в мехури. Около раменете си беше увила нещо, което приличаше на част от завеса в златист цвят.
Мъжът беше облечен в дрипите на полицейска униформа. Той беше по-възрастен, вероятно в края на тридесетте, и по-голямата част от черната му късоподстригана коса беше останала от дясната страна на главата му; от лявата беше изгорена до скалпа. Беше голям и едър човек, а лявата му ръка беше превързана през рамото му със същия груб плат в златист цвят.
— Господи — изуми се Арти. — Госпожа, намерихме полицай!
— Откъде идвате? — попита Бет.
— Оттам, откъде другаде?
— Какво има в чантата? — Жената кимна към нея.
— Питаш ли ме, или ме обираш?
Бет се поколеба, погледна към полицая, а след това отново към Сестра Крийп, свали парчето стъкло и го прибра в пояса на кръста си.
— Питам те.
— Овъглен хляб, две консерви с аншоа и няколко парчета шунка. — На младата жена едва не ѝ потекоха лигите. Сестра Крийп бръкна в чантата и извади хляба. — Ето. Хапни си го със здраве.
Бет си отчупи парче и подаде смаляващия се хляб на полицая, който също си отчупи такова и го натъпка в устата си, все едно беше манна небесна.
— Моля — каза по-младата жена и протегна ръка за джинджифиловата бира. Сестра Крийп ѝ угоди и след като тя и полицаят пиха от нея, в бутилката не останаха повече от три глътки. — Всичката вода е отровна — каза Бет. — Вчера един от нас пи от една локва. Вечерта започна да повръща кръв. Бяха му необходими почти шест часа, за да умре. Имам часовник, който още работи. Виждаш ли? — Тя гордо показа своя „Таймекс“ на Сестра Крийп; стъклото му го нямаше, но старото чудо наистина работеше. Часът беше осем и двадесет и две.
— Каза един от вас. Колко хора сте? — попита Сестра Крийп.
— Ние и още двама. Не, всъщност един. Една жена от испански произход, която всички наричаме Испанката. Снощи изгубихме господин Каплан — той пи от водата. Момчето също почина вчера. А госпожа Айвърс умря в съня си. Останахме само четирима.
— Трима — поправи я полицаят.
— Да. Правилно. Останахме само трима. Испанката е долу в мазето. Не можем да я накараме да излезе оттам, а никой от нас не знае испански. Ти знаеш ли?
— Не, съжалявам.
— Аз съм Бет Фелпс, а това е Джак… — По-младата жена не успя да си спомни фамилията му и поклати глава.
— Джак Томачек — помогна ѝ той.
Арти се представи отново, а Сестра Крийп попита:
— Защо не сте тук горе, а сте в мазето?
— Защото там е по-топло — отвърна Джак. — И по-безопасно.
— По-безопасно? Какво имаш предвид? Ако тази стара сграда се помръдне отново, ще ви падне на главите.
— Вчера бяхме тук горе — обясни Бет. — Младежът — който по мое мнение беше около петнадесетгодишен — бе най-силният сред нас. Беше етиопец или нещо подобно и говореше само малко английски. Излезе, за да потърси храна и се върна с няколко консерви телешка супа, котешка храна и бутилка вино. Но… те го последваха дотук. Намериха ни.
— Те? — попита Арти. — Кои са те?
— Трима са. Изгорени са толкова лошо, че не можеш да разбереш дали са мъже или жени. Проследиха го дотук, въоръжени с чукове и счупени бутилки. Единият от тях имаше брадва. Искаха храната ни. Младежът им се противопостави и онзи с брадвата… — Бет млъкна и се загледа с оцъклени очи в оранжевия пламък на запалката в ръката си. — Бяха луди — продължи тя. — Те… те не бяха човешки същества. Единият от тях сряза лицето ми. Предполагам, че извадих късмет. Избягахме им, но те ни взеха храната. Не знам къде отидоха. Но си спомням… че миришеха на… на изгорели чийзбургери. Не е ли странно? Сетих се за… изгорели чийзбургери. Затова се скрихме в мазето. Нямаме представа какви други… неща има там навън.
„Представа си нямаш колко си права“, помисли си Сестра Крийп.
— Опитах се да им се противопоставя — намеси се Джак. — Явно обаче вече не съм в добра бойна форма. — Той се обърна и Сестра Крийп и Арти потръпнаха. Целият гръб на Джак Томачек, от раменете до кръста, представляваше яркочервена гнойна маса от изгорена кожа. Той отново се обърна към тях. — Най-лошото изгаряне, което този стар поляк някога е имал. — Полицаят се усмихна горчиво.