И в този миг го чу като вик: Вече не съм луда.
— Сестрата — повтори Арти. От акцента му прозвуча като „Систрата“. — Това не е кой знае какво име, но мисля, че ще свърши работа. Радвам се, че те познавам, Сестра.
Клошарката кимна, като все още не можеше да се отърве от мрачните спомени. Болката от онова, което си спомняше, продължаваше да е с нея и имаше намерение да остане, но това се случи преди много време на една по-слаба и по-безпомощна жена.
— Какво ще правим? — попита я Бет. — Не можем просто да останем тук, нали?
— Не. Не можем. Утре двамата с Арти смятаме да минем през тунел „Холанд“, ако не се е срутил. Ще вървим на запад. Ако вие тримата искате да дойдете с нас, добре сте дошли.
— Ще напуснем Ню Йорк? Ами ако… ами ако няма нищо там? Ами ако всичко е разрушено?
— Няма да е лесно — отвърна непоколебимо Сестрата. — Ще е адски трудно и опасно. Нямам представа какво ще бъде времето и какво може да ни причини, но трябва да направим първата стъпка, това е единственият известен ми начин, който може да ни отведе някъде. Нали?
— Да — съгласи се с нея Арти. — Имаш хубави обувки, Бет. Тези обувки ще те отведат далеч.
„Имаме да извървим дълъг път — помисли си Сестрата. — Много дълъг път… и само Бог знае какво ще намерим в края му. Или какво ще открие нас.“
— Добре — реши Бет. — Добре, аз съм с вас. — Тя отново изгаси пламъка на запалката си, за да пести газта.
Но този път като че ли не беше чак толкова тъмно.
Четири
Земята на мъртвите
19
Мъжът с кървавите ивици плат от риза, увити около чукана на дясната му китка, вървеше внимателно по разрушения коридор. Не искаше да падне и отрязаният му крайник да закърви отново; бездруго капеше от часове, преди най-накрая да хване коричка. Беше слаб и му се виеше свят, но даваше всичко от себе си, за да продължи напред, защото искаше да види с очите си. Сърцето му биеше като лудо и кръвта бучеше в ушите му. Сетивата му обаче бяха съсредоточени върху силния сърбеж между показалеца и средния пръст на дясната му ръка, които вече не бяха там. Сърбежът от фантомния крайник го подлудяваше.
До него беше едноокият гърбушко, а пред него беше момчето с пукнатите очила, което държеше фенерчето и се опитваше да им намери път. В лявата си ръка хлапето държеше сатър, чието острие все още беше изцапано със засъхналата кръв на полковник Джимбо Маклин.
Роланд Кронингер спря и лъчът на фенерчето му прониза мрака пред него.
— Ето го — каза Мечо. — Ето го. Видяхте ли? Казах ви, нали ви казах? Казах ви.
Маклин направи няколко крачки напред и взе фенерчето от Роланд. Обходи с него стената от камъни и плочи, която напълно блокираше коридора пред тях, като търсеше някаква пролука, слабо място, цепнатина, в която да пъхне лост, каквото и да било. Нямаше такива, дори плъх не можеше да се промъкне от другата страна.
— Бог да ни е на помощ — изрече тихо полковникът.
— Казах ви! Видяхте ли? Нали ви казах? — бърбореше Мечо. След като намериха тази блокада, и последните частици здрав разум, които му бяха останали, се изпариха.
Зад тази стена от камъни се намираше резервният склад с провизии и оборудване на Земен дом. Бяха отрязани от всичко — резервни фенерчета, батерии, тоалетна хартия, сигнални ракети, всичко.
— Прецакани сме — разкикоти се Мечо. — О, колко сме прецакани!
На лъча от фенерчето се сипеше прах. Маклин го вдигна и видя кривите пукнатини по целия таван в коридора. Голяма част от него можеше да се срути всеки момент. Отвсякъде висяха кабели и жици, както и прътове арматура, които трябваше да поддържат Земен дом по време на ядрена атака. Кикотенето на Мечо беше примесено с хлипания. Маклин едва сега осъзна напълно какво се беше случило. Проявата на слабост, която капитанът показваше с държанието си, го разгневи. Той стисна зъби, а лицето му се изкриви от ярост, когато се обърна, за да удари Мечо през лицето със сърбящата го дясна длан.
Само дето вече нямаше такава и когато раздвижи ръката си, изпита изгаряща и разкъсваща болка и от раната отново потече кръв, която попи в превръзката.
Полковникът притисна наранената ръка към тялото си и стисна здраво очи. Повдигаше му се и имаше чувството, че всеки момент ще повърне или ще припадне. „Дисциплина и контрол — помисли си той. — Стегни се, войнико! Стегни се, проклет да си!“