„Когато отново отворя очи — каза си той, — тази каменна стена няма да е там. Ще минем по коридора и ще стигнем до склада с храната. Всичко ще е наред. Моля те, Господи… моля те, оправи всичко.“
Отвори очи.
Каменната стена все още беше тук.
— Някой да има пластичен експлозив? — попита Маклин, а гласът му проехтя в коридора. Това беше глас на луд човек; глас на човек, който беше попаднал на дъното на кална яма, а навсякъде около него имаше трупове.
— Ще умрем — констатира Мечо, който едновременно се хилеше и хлипаше, а в единственото му око проблясваше дивашки пламък. — Пред нас е най-голямата гробница в света!
— Полковник? — Това беше момчето. Маклин освети лицето му с фенерчето. То представляваше прашна, изцапана с кръв и лишена от емоции маска. — Имаме ръце.
— Ръце. Разбира се. Аз имам само една ръка. Ти имаш две. Двете на Мечо не струват пукната пара. Разбира се, че имаме ръце.
— Нямам предвид нашите ръце — отвърна спокойно Роланд. Беше му хрумнала една много добра идея. — Техните ръце. На онези там горе, които все още са живи.
— Цивилните? — Полковникът поклати глава. — Вероятно няма да успеем да намерим дори десет души, които да работят! А и погледни този таван. Виждаш ли пукнатините? Останалата част е на път да се срути. Кой ще иска да работи, когато това нещо виси над главата му?
— На какво разстояние се намира складът за храна от тази стена?
— Не знам. Може би пет-шест метра. Дори десет.
Роланд кимна.
— Ами ако им кажем, че са само три метра? И не споменаваме нищо за тавана? Мислите ли, че ще работят?
Маклин се поколеба. „Бива си го това хлапе — помисли си той. — Какво знае то въобще за нещата?“
— Ние тримата ще умрем — каза момчето, — ако не успеем да стигнем до тази храна. А няма да го направим, ако не накараме някой друг да свърши работата. Може би таванът ще падне, може би няма да падне. Ако падне, ние няма да сме отдолу, нали?
— Те ще разберат, че таванът е на път да се срути. Трябва само да вдигнат глави и да видят тези проклети пукнатини!
— Няма да могат да ги видят — отговори тихичко Роланд — в тъмното. Във вас е единствената светлина, нали? — В ъгълчетата на устата му се появи усмивка.
Маклин примига бавно. Стори му се, че вижда някакво раздвижване в тъмното над рамото на Роланд Кронингер. Премести с няколко градуса фенерчето. Войника сянка се беше навел с отпуснати ръце върху бедрата си. Беше облечен в камуфлажната си униформа и с шлема със зелена мрежа на него. Под черната и зелена камуфлажна боя лицето му беше с цвят на пушек.
— Хлапето е право, Джимбо — прошепна Войника сянка и се изпъна като струна. — Нека цивилните свършат цялата работа. Накарай ги да работят в тъмното и им кажи, че има само три метра до храната. По дяволите, кажи им, че са само два метра. Така ще работят още по-здраво. Ако проникнат — чудесно. Ако ли не… все пак са само цивилни. Пчелички. Животни за разплод. Нали?
— Да, сър — отговори Маклин.
— А? — Роланд забеляза, че полковникът гледаше някъде над дясното му рамо и говореше със същия меден глас, който бе използвал по време на делириума си долу в ямата. Огледа се, но, разбира се, нямаше нищо.
— Пчелички — каза Маклин. — Животни за разплод. Да. — Той кимна и отново премести поглед от Войника сянка към момчето. — Добре. Ще отидем горе и ще видим дали можем да намерим достатъчно хора за работна група. Може би неколцина от хората ми също са оцелели. — Спомни си, че сержант Шор избяга обезумял от командния център. — Шор. Какво, по дяволите, се случи с него? — Мечо поклати глава. — Ами с доктор Ланг? Жив ли е?
— Не беше в лазарета. — Капитан Уернър се опита да не гледа в каменната стена. — Не съм проверявал квартирата му.
— В такъв случай ще я навестим. Вероятно ще се нуждаем от него и от болкоуспокояващите, които може да намери. На мен ще ми трябват още превръзки. Нуждаем се и от бутилки — пластмасови бутилки, дано успеем да намерим такива. Можем да напълним вода от тоалетните.
— Полковник? Сър? — Роланд веднага привлече вниманието на Маклин. — Още нещо: въздухът.
— Какво за него?
— Генераторът не работи. Електрическата инсталация я няма. Как вентилаторите ще вкарват въздух във вентилационните шахти?
В полковника се беше зародила надежда, макар и съвсем малка, че ще могат да оцелеят. Тя мигновено се изпари. Без вентилаторите нямаше как да влиза въздух в Земен дом; влажният въздух вътре в него беше единственият, който щяха да получат, и когато нивата на въглероден двуокис се вдигнеха значително, щяха да умрат.