— Не ми се плува — каза Джак. — Нито пък изгарям от желание да се удавя. Ако това копеле се изтърси на главите ни, можем да си цункаме задниците за сбогом.
— Добре, имаш ли по-добро предложение?
— Ще отидем на изток до Бруклинския мост. Или ще минем през Манхатънския мост. Само не оттук.
Сестрата обмисли вариантите за момент. Тя държеше кожената си чанта близо до себе си и вътре в нея усещаше очертанията на стъкления пръстен. По някое време през дългата нощ сънува създанието с горящата ръка, което крачеше гордо сред дима и руините и се оглеждаше за нея. Страхуваше се от него много повече, отколкото от наводнения тунел.
— Ами ако мостовете вече ги няма?
— А?
— Ами ако двата моста ги няма? — повтори спокойно въпроса си тя. — Огледайте се наоколо и ми кажете дали според вас тези уязвими мостове са оцелели след онова, което е отнесло Световния търговски център и „Емпайър Стейт Билдинг“.
— Възможно е. Няма как да разберем, ако не проверим.
— И така ще изгубим още един ден. През това време тунелът може да бъде напълно наводнен. Не знам за вас, но аз нямам нищо против да си намокря краката.
— Тцъ. — Джак поклати глава. — Няма начин да вляза там, госпожо! А ти си пълна откачалка, ако го направиш. Виж, защо искаш да напуснеш Манхатън? Тук можем да намерим храна и да се върнем обратно в мазето! Няма нужда да си тръгваме!
— Вие да — съгласи се Сестрата. — Но аз трябва да продължа. Тук няма нищо.
— Аз идвам с теб — каза Арти. — Не се страхувам.
— Кой е казал, че се страхувам? — контрира го Джак. — Не се страхувам! Просто не съм шибан ненормалник, това е всичко!
— Бет? — Сестрата се обърна към младата жена. — Ами ти? Ще дойдеш ли с нас или не?
Бет погледна изплашено към запушения тунел и след малко отговори:
— Да. Идвам с вас.
Сестрата докосна Испанката по ръката, посочи ѝ тунел „Холанд“ и пресъздаде с два пръста ходещо човече. Другата жена все още беше прекалено шокирана, за да отговори.
— Трябва да стоим близо един до друг — каза Сестрата на Бет и Арти. — Не знам колко ще е дълбока водата там.
Мисля, че трябва да се хванем за ръце, докато прекосяваме тунела, за да не изгубим някого. Става ли?
Двамата кимнаха. Джак изпръхтя.
— Вие сте полудели! Изгубили сте си ума!
Сестрата, Бет и Арти тръгнаха надолу по хребета към входа на тунела. Испанката ги последва. Джак изкрещя зад тях:
— Няма да успеете да го прекосите, госпожо! — Другите нито спряха, нито погледнаха назад и след малко полицаят тръгна след тях.
Сестрата спря. Беше нагазила в студената вода до глезените.
— Дай ми запалката си, Бет — каза тя. Младата жена ѝ я даде, но не я запали веднага. Клошарката хвана ръката на Бет, Бет хвана тази на Арти, а Арти хвана тази на Испанката. Джак Томачек завърши веригата.
— Добре. — Сестрата чу страха в гласа си и разбра, че трябва да направи следващата стъпка, преди нервите ѝ да я предадат. — Да вървим. — Тя тръгна покрай туловищата на автомобилите в тунел „Холанд“ и водата запълзя към коленете ѝ. В нея, подобно на коркови тапи, се носеха мъртви плъхове.
След като измина по-малко от три метра в тунела, водата стигна до бедрата ѝ. Сестрата запали запалката и слабият ѝ пламък подскочи. Светлината разкри кошмарна фантасмагория от смачкан метал — коли, камиони и таксита бяха разкъсани и превърнати в наполовина потопени форми, които не приличаха на излезли от този свят. Стените на тунела бяха овъглени и като че ли поглъщаха светлината, вместо да я отразяват. Клошарката беше наясно, че тук беше вилнял истински ад, когато всички газови цистерни бяха експлодирали. От далечината пред тях се разнесе ехтящият звук от водопад.
Тя дръпна човешката верига напред. Около нея плуваха разни неща, които избягваше да поглежда. Бет простена тихо от ужас.
— Не спирай — каза ѝ Сестрата. — Не се оглеждай и не спирай. — Водата запълзя нагоре по бедрата ѝ.
— Настъпих нещо! — извика Бет. — О, Господи… има нещо под обувката ми!
Клошарката стисна силно ръката ѝ и я поведе напред. След още пет-шест крачки водата стигна до кръста ѝ. Погледна през рамо към входа, който беше останал на двадесетина метра зад тях. Слабата му светлина я привличаше, но тя се обърна отново напред и на мига сърцето ѝ се сви. Пламъкът на запалката проблесна върху огромен и усукан възел от метал, който почти изцяло блокираше тунела — купчина от автомобили се беше стопила от горещината и се беше превърнала в едно цяло. Сестрата намери едно тясно пространство, в което се напъха, но краката ѝ се плъзнаха на нещо мазно на дъното. От горе течеше вода и тя се съсредоточи в опазването на запалката суха. Шумът от водопада продължаваше да се носи от мрака отпред.