— Хванах те! — изкрещя Бет, чието тяло също беше подложено на ударите на водопада. Тя помогна на Сестрата да се изправи. Клошарката освободи крака си с голямо усилие, което едва не ѝ коства загубата на маратонката. Но след малко вече беше свободна и можеше да продължи да води групичката си напред.
Сестрата нямаше представа колко време им беше отнело да преминат водопада — може би две минути, или пък три, — но изведнъж го бяха преодолели и тя вече не зяпаше като риба, за да си поеме въздух. Главата и раменете ѝ бяха натъртени, сякаш я бяха използвали за боксова круша. Изкрещя „Успяхме!“ и измина известно разстояние с хората си, докато не се удари в нещо метално. Намести запалката в ръката си и се опита да я запали.
Една искра подскочи, но не се появи пламък.
„О, Господи!“, помисли си Сестрата. Опита отново. Този път се появи цяла звезда от искри, но отново не получи нито пламък, нито светлина.
— Хайде де, хайде! — прошепна тя. Третият път също не ѝ донесе щастие. — Запали се, проклета да си! — Запалката обаче не я послуша нито на четвъртия, нито на петия път, и Сестрата се замоли да не се е намокрила прекалено много.
На осмия опит се появи малък и слаб пламък, който потрепна и почти изгасна. „Газта е на свършване“, осъзна тя. Трябваше да се измъкнат оттук, преди да свърши изцяло. До този момент не беше помисляла дори, че здравият ѝ разум можеше да зависи от един слаб пламък.
От водата до нея се подаваха подобно на муцуна на алигатор капакът и бронята на „Кадилак“. Пред нея поредната кола беше обърната по таван и на повърхността се подаваха нарязаните от джантите гуми. Намираха се насред лабиринт от останки, а светлината, с която разполагаха, беше бегло подобие на онази отпреди малко. Зъбите на клошарката бяха започнали да тракат, а краката ѝ бяха като замръзнали буци олово.
Продължиха напред, като внимаваха къде стъпват на всяка крачка. Тунелът простена за пореден път над тях, още отломки полетяха надолу… и изведнъж Сестрата осъзна, че водата отново е стигнала до кръста ѝ.
— Излизаме! — провикна се тя. — Благодаря на Бога, излизаме! — Напрегна се в опит да различи някаква светлина отпред, но изходът още не се виждаше. „Не спирай! Почти стигна!“
Сестрата се спъна в нещо на дъното.
В лицето ѝ избухнаха безброй балончета и във водата пред нея изплува труп, който беше овъглен и изсъхнал като парче дърво. Ръцете му бяха застинали върху лицето, а устата му се беше изкривила в беззвучен писък.
Запалката изгасна.
Трупът се отпусна на рамото на клошарката в мрака. Тя остана неподвижна, а сърцето ѝ заплашваше да изскочи от гърдите ѝ. Знаеше, че може да си изгуби ума в този момент или да…
Пое си разтреперана въздух и избута тялото настрани с предмишницата на ръката си. Трупът потъна отново, последван от наподобяващ кикот звук.
— Ще ни изведа оттук — чу се да изрича това обещание, а в гласа ѝ имаше упоритост, която не подозираше, че притежава. — Майната му на мрака! Излизаме!
Направи нова крачка, а след нея още една.
Съвсем бавно водата се снижи до коленете им. И макар Сестрата да не знаеше колко време е минало и колко точно крачки са направили, пред тях се появи изходът на тунел „Холанд“.
Бяха стигнали крайбрежието на Джърси.
21
— Вода… Моля… Дайте ми малко вода…
Джош отвори очи. Гласът на Дарлийн отслабваше. Той се изправи и запълзя към мястото, на което беше наредил всички изровени консерви. Бяха десетки, като много от тях бяха смачкани и течаха, но съдържанието им беше добро. Последното им хранене се състоеше от печен боб, прокаран със зеленчуков сок. Отварянето на консервите се беше превърнало в доста лесно начинание, след като намери отвертка. В пръстта откри още лопата със счупена глава, кирка и парчета от рафтовете с провизии. Джош беше наредил всичко в ъгъла — инструментите и големите и малките консерви — с всеотдайността на мишка.
Намери зеленчуковия сок и запълзя към Дарлийн. Усилието го изпоти и отново го изтощи. Миризмата от нужника, който беше изкопал в другия край на мазето, също не помагаше особено.