То се късаше да плаче. Накрая изхленчи за последно и се отпусна на рамото му.
— Суон? Искам да седнеш тук и да не мърдаш известно време. Ще го направиш ли?
В началото детето не отговори… но след малко кимна.
Джош го бутна настрани и взе кирката и лопатата. Реши да изкопае дупката колкото се може по-далеч от ъгъла, в който седеше то в момента, и започна да гребе с ръце купчината от царевични стъбла, счупени стъкла и дървени трески.
Дясната му ръка се натъкна на нещо метално в пръстта. Първоначално си помисли, че е поредната консерва, която да добави към останалите, но това тук беше различно — приличаше на малък цилиндър. Вдигна го с две ръце и прокара пръсти по него.
Не беше консерва, осъзна Джош. Не беше консерва.
Мили боже… О, Господи!
Беше фенерче и тежеше достатъчно, за да предположи, че има батерии.
Намери с палеца си плъзгащия бутон, от който се включваше, но не посмя да го натисне, не и преди да затвори очи и да прошепне:
— Моля те, моля те. Нека работи. Моля те.
Пое си дълбоко въздух и плъзна малкия бутон.
Нищо не се промени, не почувства светлина от другата страна на затворените си клепачи.
Джош отвори очи и беше посрещнат от мрак. Фенерчето беше безполезно.
За момент имаше чувството, че ще избухне в смях, но лицето му бързо се изкриви от гняв и извика:
— Майка му стара!
Изви ръка назад, за да метне фенерчето в стената и да го пръсне на парчета.
От лекото разклащане обаче, миг преди да го хвърли, то произведе слаб жълт лъч. За Джош този лъч беше най-силната и прекрасна светлина във вселената. Той го замая, докато не потрепери и не изгасна. Гигантът разтресе енергично фенерчето. Светлината заигра своята дяволска игра, като постоянно се появяваше и изчезваше. Той внимателно бръкна с два пръста през счупеното пластмасово прозорче към малката крушка. С треперещи пръсти я завъртя нежно по посока на часовниковата стрелка.
Този път светлината не си отиде. Беше слаба, да, но беше светлина.
Джош склони глава и заплака.
22
Нощта ги завари на „Къминюпоу Авеню“ в руините на град Джърси, на изток от Нюарк Бей. Намериха горяща клада от останки в лишеното от покрив туловище на сграда. Сестрата реши да си починат на това място. Стените на сградата щяха да им пазят завет от смразяващия вятър и имаше достатъчно неща за горене, за да поддържат огъня до сутринта. Свиха се около кладата, защото ако се отдръпнеха на два метра от нея, имаха чувството, че се намират в хладилен склад.
Бет Фелпс изпъна ръце към огъня.
— Господи, толкова е студено! Защо е толкова студено? Все още е юли!
— Не съм учен — отговори Арти, който седеше между нея и Испанката, — но смятам, че взривът е вдигнал много прах и боклуци във въздуха, които са направили нещо на атмосферата — прецакали са слънчевите лъчи или нещо подобно.
— Никога… никога преди не ми е било толкова студено! — Зъбите на жената тракаха. — Просто не мога да се стопля.
— Лятото свърши — заяви Сестрата, докато ровеше в чантата си. — Мисля, че ще мине доста време, преди да се върне отново. — Тя извади нарязаната шунка, последния клисав хляб и двете консерви с аншоа. В подгизналата чанта имаше няколко предмета, които беше намерила днес: малка алуминиева тенджера с гумирана дръжка, малък нож с назъбено острие, бурканче с разтворимо кафе „Фолгърс“ и само едната от комплект градински ръкавици, на която два от пръстите бяха изгорени. Натъпкан на дъното на чантата беше стъкленият пръстен, който нито беше поглеждала, нито беше докосвала, откакто излязоха от тунела. Искаше да си запази удоволствието да гледа и да държи това съкровище по-късно, като подарък, който беше решила да си подари в края на деня.
Никой от тях не заговори отново за тунел „Холанд“. Преживяното им се струваше като някакъв страшен сън, който искаха да забравят. Но Сестрата се чувстваше по-силна сега. Бяха успели да минат през тунела. Това означаваше, че могат да преживеят още една нощ и още един ден.
— Хапнете малко хляб. Ето. Не прекалявайте с шунката. — Тя задъвка клисавия си хляб и погледна Испанката, която също се хранеше. — Имаш ли име? — попита я. Жената я погледна с безразлично изражение. — Име. — Размаха пръст, все едно пишеше във въздуха. — Как се казваш?
Испанката се зае да си откъсне малко парче от шунката, което да лапне на една хапка.
— Може би е луда — предположи Арти. — Сещаш се, загубила е детето си, вероятно се е побъркала заради това. Мислиш ли, че е възможно?