— Да — съгласи се Сестрата и преглътна хляба с вкус на прах.
— Предполагам, че е пуерториканка — каза Бет. — Почти се записах да уча испански в колежа, но реших, че музиката е по-подходяща.
— Какво правиш… — Арти млъкна на средата на въпроса си. Усмихна се вяло, но усмивката му бавно се изпари. — С какво си изкарваш прехраната, Бет?
— Работя в компания за производство на ВиК части на име „Холмхаузър“. Намира се на Единадесета западна. „Броуърд Билдинг“, трети етаж, ъглов офис. Секретарка съм на господин Олдън — той е вицепрезидент. Искам да кажа… той беше вицепрезидент. — Младата жена се подвоуми в опит да си спомни. — Господин Олдън имаше главоболие. Помоли ме да отида до аптеката от другата страна на улицата, за да му взема шишенце „Ексцедрин“. Помня, че стоях… на ъгъла на Единадесета и Пето и чаках светофарът да светне зелено. Един много приятен на външен вид мъж ме попита дали знам къде се намира някакъв суши ресторант, но му отговорих, че нямам представа. Светофарът светна зелено и всички тръгнаха да пресичат улицата. Но аз исках да продължа да си говоря с този мъж, защото беше много сладък… Е, не се срещам с много мъже, с които да ми се иска да изляза. Бяхме на средата на улицата, а той ме погледна, усмихна ми се и ми каза: „Казвам се Кийт. А ти?“ — Бет се усмихна тъжно и поклати глава. — Така и не успях да му отговоря. Помня, че чух някакъв силен грохот. Почувствах как ме залива гореща вълна, която ме събори. След това… мисля, че някой ме сграбчи за ръката и ми каза да бягам. Така и направих. Побягнах, все едно дяволи ме преследваха. Навсякъде пищяха хора. Мисля, че и аз пищях. Единственото, което помня след това, е как някой каза: „Още е жива“. Побеснях. Естествено, че съм жива!, помислих си аз. Защо да не съм? Отворих очи и видях, че господин Каплан и Джак са се надвесили над мен. — Бет погледна втренчено Сестрата. — Ние не сме… не сме единствените, които оживяха, нали? Искам да кажа… не сме сами, нали?
— Съмнявам се. Онези, които са оцелели, вероятно вече са тръгнали на запад… или пък на север или юг — отговори клошарката. — Определено нямат никаква причина да тръгнат на изток.
— Господи. — Бет си пое рязко въздух. — Мама и татко. Малката ми сестра. Живеят в Питсбърг. Не мислиш, че и там… е същото като тук, нали? Искам да кажа, Питсбърг може да е добре, нали? — Тя се усмихна накриво, но в очите ѝ гореше дивашки пламък. — Защо им е да бомбардират Питсбърг, нали?
— Да — съгласи се Сестрата и се съсредоточи в отварянето на една от консервите с аншоа с помощта на малкия ѝ пръстен. Беше наясно, че от соления вкус на рибата щяха да ожаднеят още повече, но храната си беше храна. — Някой иска ли от това? — Тя загреба с пръст от филето и го лапна. Рибният вкус накара езика ѝ да се свие, но въпреки това изяде хапката, защото в рибата имаше йод или май беше нещо друго, което беше добре за нея. Бет и Арти също си взеха по едно парче, но Испанката извърна глава.
Изядоха хляба. Сестрата прибра останалите парчета шунка обратно в чантата си, след което изсипа мазнината от консервата с аншоа на земята и също я прибра. С шунката и рибата можеха да преживеят още два дена, ако ги разпределяха правилно. Утре трябваше само да намерят нещо за пиене.
Стояха свити около кладата, докато вятърът виеше над стените на сградата. От време на време някой блуден порив влизаше вътре и помиташе пепелта като комета, преди да се изгуби. Чуваха се единствено воят на вятъра и пукането на танцуващите пламъци. Клошарката се загледа в кипящото оранжево сърце на кладата.
— Сестра?
Тя погледна Арти.
— Имаш ли нещо против… да го поддържа? — попита изпълнен с надежда продавачът на обувки.
Сестрата знаеше какво има предвид. Никой от двама им не го беше държал от онзи ден в руините на магазина за изделия от стъкло „Стюбен“. Тя бръкна в чантата си, разбута останалите боклуци и хвана с ръка предмета, който беше увит в овъглена риза на райета. Извади го и обели мокрия плат от него.
Стъкленият пръстен с неговите пет шипа и вградени скъпоценни камъни мигновено избухна в брилянтни цветове и абсорбираха светлината от кладата. Предметът засия като огнена топка, по-ярко и отпреди. Пулсираше в ритъма на сърцето ѝ, сякаш нейната жизнена сила му даваше енергия, а нишките от злато, платина и сребро засветиха и зацвърчаха.
— О — изуми се Бет. Светлините на скъпоценните камъни се отразяваха в очите ѝ. — О… какво е това? Никога… никога не съм виждала нещо подобно… в живота си.
— Сестрата го намери — отвърна Арти с почтителен глас, без да отделя поглед от големия стъклен пръстен. Той несигурно протегна две ръце. — Може ли… моля?