Сестрата сви рамене.
— Предполагам, че би струвало доста преди няколко дни. Сега не съм толкова сигурна. Вероятно ще получим някоя и друга консерва с храна и отварачка за него. Може би кутия кибрит. Най-много кана с чиста вода.
„Вода“, помисли си Бет. Бяха минали повече от двадесет и четири часа, откакто беше пила от джинджифиловата бира. Усещаше устата си като сухо поле. Щеше да е прекрасно, ако имаше малко вода, дори само една глътка.
Пръстите ѝ изведнъж потънаха в стъклото.
Само дето вече не беше стъкло, а поток от вода, който течеше между многоцветните камъни. Секретарката издърпа ръката си и от връхчетата на пръстите ѝ като диаманти западаха капки вода обратно в течащия поток.
Сестрата я гледаше недоумяващо, но Бет се чувстваше отдалечена от нея и от руините на града около тях. Усещаше присъствието на другата жена, но тя сякаш беше в друга стая на някакво вълшебно имение, за чиято предна врата току-що беше намерила ключа. Хладният поток издаваше съблазнителен кикот, докато минаваше покрай цветните камъни. „Не е възможно върху скута ми да тече вода — помисли си младата жена и за момент потокът потрепери и започна да избледнява — заприлича на измислена мъгла, изпарена от силното слънце на разума. — Не!, пожела си Бет. Още не!“
Водата продължи да тече точно под ръцете ѝ и да се движи от единия край до другия.
Секретарката пъхна отново ръка вътре. „Толкова е прохладна, толкова прохладна.“ Задържа част от водата в длан и я поднесе до устата си. На вкус беше по-добра от всяка чаша „Перие“, която беше пила. Пи отново от нея, след което наведе глава до потока и отпи, докато водата заливаше бузата ѝ като безспирна целувка.
Сестрата си помисли, че Бет Фелпс е изпаднала в транс. Очите на секретарката се оцъклиха. Също като Арти и тя не помръдна повече от тридесет секунди.
— Хей! — каза клошарката, протегна се и сръга Бет. — Хей, какво ти става?
По-младата жена вдигна поглед. Очите ѝ се проясниха.
— Какво?
— Нищо. Мисля, че е време да си починем малко. — Сестрата се опита да вземе стъкления пръстен, но Испанката неочаквано го сграбчи и побягна, като се скри сред останките и го притисна до тялото си. Клошарката и Бет скочиха на крака… и на Бет ѝ се стори, че коремът ѝ е пълен с вода.
Сестрата отиде при Испанката, която плачеше с наведена глава. Приклекна до нея и ѝ заговори нежно:
— Хайде, върни ми това, става ли?
— Mi nina me perdona — отвърна през хлипанията си жената. — Madre de Dios, mi nina me perdona.
— Какво казва? — попита Бет, която беше застанала зад клошарката.
— Нямам представа. — Сестрата сложи ръка върху стъкления пръстен и бавно го дръпна към себе си. Испанката не го пусна и заклати енергично глава. — Хайде де — настоя клошарката. — Пусни го…
— Детето ми ми прощава! — каза неочаквано по-младата жена. Очите ѝ бяха ококорени и пълни със сълзи. — Божия майко, видях лицето на детето си в това! И то ми каза, че ми прощава! Свободна съм! Божия майко, свободна съм!
Сестрата се изуми.
— Аз… си мислех, че не говориш английски.
Сега беше ред на Испанката да запримига объркана.
— Какво?
— Как се казваш? Защо не говореше на английски досега?
— Казвам се Хулия. Хулия Кастильо. Английски? Не знам… за какво говориш.
— Или аз съм луда, или тя — каза Сестрата. — Хайде, дай ми това. — Тя отново дръпна пръстена и Хулия Кастильо го пусна. — Добре. Защо досега не говореше с нас на английски, Хулия?
— No comprendo — отвърна по-младата жена. — Добро утро. Добър ден. Радвам се да ви видя, сър. Благодаря ви. — Тя сви рамене и махна вяло с ръка на юг. — Матанзас. Куба.
Сестрата се обърна към Бет, която беше отстъпила две крачки назад. Изражението на лицето ѝ беше много странно.
— Коя е луда, Бет? Хулия или аз? Тази жена знае ли английски, или не?
— Тя… говореше на испански — отговори секретарката. — Не каза нито една дума на английски. Разбираше ли я… какво говори?
— По дяволите, да, разбирах я! Всяка проклета дума! Ти не я ли… — Сестрата млъкна. Ръката, в която държеше стъкления пръстен, започна да я гъделичка. От другата страна на кладата Арти внезапно се изправи и изхълца.
— Хей! — каза с леко завалян глас той. — Къде е купонът?
Клошарката протегна стъкления пръстен към Хулия. Жената колебливо го докосна.