— Какво казваше за Куба? — попита я.
— Аз съм… от Матанзас, Куба — отговори Испанката на перфектен английски. Очите ѝ бяха ококорени и объркани. — Семейството ми пристигна в рибарска лодка. Баща ми говореше малко английски. Дойдохме на север, за да работим в една фабрика за ризи. Откъде знаеш… моя език?
Сестрата погледна Бет.
— Какво чуваш? Испански или английски?
— Испански. Ти не чуваш ли същото?
— Не. — Клошарката издърпа пръстена от ръката на Хулия. — Кажи нещо сега. Каквото и да е.
Испанката поклати глава.
— Lo siento, no comprendo.
Сестрата се вторачи в Хулия за момент и накрая бавно вдигна пръстена до лицето си, за да надникне в дълбините му. Ръката ѝ трепереше, а по предмишницата и лакътя ѝ преминаха леки импулси енергия.
— Заради това е — каза клошарката. — Заради това стъклено нещо. Нямам представа как и защо, но… това нещо ми позволява да я разбирам и тя може да ме разбере. Чувам я да говори на английски, Бет… и си мисля, че тя ме чува да ѝ говоря на испански.
— Това е лудост! — каза секретарката, но се сети за хладния поток, който течеше върху скута ѝ, и за гърлото си, което вече не беше сухо като пергамент. — Имам предвид… че това са просто стъкло и скъпоценни камъни, нали?
— Ето. — Сестрата ѝ го подаде. — Увери се сама.
Бет проследи един от шиповете с пръст.
— Статуята на Свободата — каза тя.
— Какво?
— Статуята на Свободата. За това ми напомня. Не за самата статуя, а… за короната на дамата. — Тя вдигна пръстена до главата си с шиповете нагоре. — Виждаш ли? Прилича на корона, нали?
— Никога не съм виждал по-прекрасна принцеса — обади се мъжки глас, който идваше от мрака от другата страна на кладата.
Бет мигновено стисна стъкления пръстен в ръцете си и се отдръпна от посоката, от която долетя гласът. Сестрата се напрегна.
— Кой е там? — Тя усети раздвижване. Някой вървеше бавно сред руините и съвсем скоро щеше да стигне до обхвата на светлината.
Стори го. Очите му се спряха на всеки един от тях.
— Добър вечер — поздрави учтиво непознатият, като се обърна към Сестрата.
Той беше висок и широкоплещест мъж, с аристократична осанка, облечен в прашен черен костюм. Около раменете и врата си беше увил кафяво одеяло като някакъв селски шал, а на бледото му лице с остра брадичка личаха алените ивици от дълбоки изгаряния, които приличаха на оставени от камшик белези. От високото му чело започваше дълбока рана, която слизаше зигзагообразно през лявата му вежда и стигаше до бузата му. По-голямата част от червеникавосивата му коса се беше запазила, макар че по скалпа му имаше голи петна, големи колкото сребърни долари. Дъхът му излизаше на пара през устата и му и се виеше нагоре.
— Може ли да се приближа? — попита с изпълнен с болка и колебание глас непознатият.
Сестрата не отговори. Мъжът зачака.
— Няма да хапя — обеща той.
Целият трепереше и клошарката не можеше да му откаже да се стопли на огъня.
— Приближи се — каза му предпазливо тя и отстъпи назад, когато непознатият го стори.
Той потръпна, докато куцаше към тях и Сестрата забеляза на какво се дължеше болката му: назъбено парче метал беше пронизало десния му крак точно над коляното му и се беше подало около седем-осем сантиметра от другата страна. Той мина между нея и Бет и отиде право до огъня, където протегна ръце, за да ги стопли.
— Ах, колко е приятно! Навън сигурно е под нулата!
Сестрата също беше усетила студа и се върна при огъня. Хулия и Бет, която продължаваше да стиска стъкления пръстен, я последваха.
— Кой си ти, по дяволите? — попита Арти и присви очи в опит да избистри замъгления си поглед.
— Казвам се Дойл Халанд — отговори мъжът. — Защо не сте тръгнали с останалите?
— Кои са тези „останали“? — попита Сестрата, която продължаваше да го гледа подозрително.
— Онези, които се измъкнаха. Мисля, че беше вчера. Стотици от тях напуснаха… — Халанд се усмихна вяло и размаха ръка — … тръгнаха си от Гардън Стейт. Може би има убежища на запад. Не знам. Както и да е, не смятах, че някой е останал.
— Идваме от Манхатън — обясни му Бет. — Минахме през тунел „Холанд“.
— Не мислех, че някой може да оцелее след онова, което удари Манхатън. Казват, че са бил и поне две бомби. Град Джърси бързо изгоря. И ветровете… Господи, ветровете. — Мъжът стисна юмруци пред пламъците. — Имаше торнадо. Мисля, че беше повече от едно. Ветровете направо… изтръгваха сградите от основите им. Предполагам, че извадих късмет. Скрих се в едно мазе, но сградата над главата ми беше отнесена. Вятърът стори това. — Той предпазливо докосна парчето метал. — Чувал съм, че торнадата са способни да забият сламени пръчки, без да се смачкат, в телефонни стълбове. Предполагам, че това тук се случи на същия принцип, а? — Мъжът погледна Сестрата. — Наясно съм, че не съм в най-добрата си форма, но защо ме зяпаш така?