— Откъде идваш, господин Халанд?
— От недалеч. Видях огъня. Ако не искате да остана, просто ми кажете.
Клошарката се засрами от онова, което си мислеше. Мъжът потръпна отново. От крака му бликна кръв и напои назъбеното метално парче.
— Това място не е мое. Можеш да останеш, където си искаш.
— Благодаря ти. Нощта не е особено приятна за разходки. — Погледът на Халанд се премести върху бляскавия стъклен пръстен, който държеше Бет. — Това нещо блести, нали? Какво е?
— То е… — Секретарката не намери правилната дума. — Магия — избълва най-накрая тя. — Няма да повярваш какво се случи току-що! Виждаш ли онази жена ей там? Тя не може да говори английски, но това чудо…
— Е пълен боклук — прекъсна я Сестрата и пое щафетата от Бет. Все още нямаше доверие на този непознат и не искаше да научава повече за съкровището им. — То е просто един лъскав боклук, това е всичко. — Тя го прибра на дъното на чантата си и сиянието на скъпоценните камъни избледня и изгасна.
— Искате ли да видите подобен блестящ боклук? — попита Халанд. — Ще ви покажа. — Той се огледа, измина с куцане няколко крачки и болезнено се наведе. Вдигна нещо и се върна при огъня. — Виждате ли? Блести също като вашето нещо. — Показа им какво държи в ръката си.
Беше парче от стъклопис, което изобразяваше плетеница от тъмносиньо и лилаво.
— Намирате се в останките от моята църква — заяви Халанд и дръпна одеялото от гърлото си, за да им покаже мръсната бяла свещеническа якичка. Усмихна им се горчиво и хвърли изрисуваното стъкло в огъня.
23
Мракът, шестнадесет цивилни — мъже, жени и деца — и трима лошо ранени войници от армията на полковник Маклин се опитваха да разчистят срутения пъзел от камъни от коридора на долното ниво. До храната има по-малко от два метра, беше им казал Маклин, по-малко от два метра. Няма да ви отнеме много време, за да разчистите, стига да успеете да отворите дупка. Първият, който стигне до храната, получава тройна дажба.
Хората работеха почти седем часа в пълен мрак, когато останалата част от тавана се срути върху главите им без предупреждение.
Роланд Кронингер, който беше на колене в кухнята на столовата, усети как подът се разтресе. През вентилационната шахта се понесоха писъци… и после настъпи тишина.
— Проклятие! — каза той, защото знаеше какво се е случило. Кой щеше да разчисти коридора сега? Но след като се замисли, стигна до извода, че на мъртвите не им трябваше въздух за дишане. Върна се към задачата си да събира остатъците храна от пода и да ги прибира в един найлонов чувал за боклук.
Роланд предположи, че полковник Маклин е разположил щаба във физкултурния салон. Бяха намерили истинско съкровище — пластмасова кофа за бърсалка, в която можеха да съхраняват водата от тоалетната чиния. Роланд, чийто стомах направо го разяждаше от глад, остави спящите полковник Маклин и капитан Уорнър и отиде в кухнята да търси храна. В него беше автоматът „Инграм“, преметнат на рамото му, а в панталона си беше прибрал свещената брадва. Близо до себе си на пода беше оставил фенерче, което осветяваше засъхналата храна, експлодирала от консервите в склада. Кофите за боклук в кухнята също съдържаха някои находки — бананови обелки, парчета домат, консерви, от които не беше изсипано цялото съдържание, и няколко бисквити. Всичко, което ставаше за ядене, влезе в чувала на Роланд, освен бисквитите, които бяха първото му хранене от бедствието насам.
Вдигна някакво черно парче от пода и посегна да го прибере в найлоновия чувал, но се поколеба. То му напомни за онова, което стори на хамстерите на Майк Армбръстър, когато момчето ги донесе в часа по биология. Животинчетата бяха оставени в края на стаята след училище, тъй като Армбръстър имаше тренировка по футбол. Роланд беше взел клетката с хамстерите, без да бъде забелязан от чистачките, и също толкова тайно се беше промъкнал в автомобилния цех на училището. В единия му ъгъл имаше метален казан със зеленикавокафява течност, над който висеше червена предупредителна табела с надпис: „Носете ръкавици!“.
Роланд си беше сложил един чифт тежки азбестови ръкавици и беше загукал на двата малки хамстера. През цялото време си мислеше за Майк Армбръстър, който му се смееше и го плюеше, докато беше паднал в прахта.