Ухили се в мрака. Лицето и косата му бяха подгизнали от студена пот. Той беше много, много горд със себе си, че беше успял да защити Краля, макар че съжаляваше, че беше изгубил фенерчето. В коридора стъпваше върху тела, които се бяха подули като балони.
Това щеше да се окаже най-яката игра, която беше играл. Тя беше на светлинни години от компютърната версия!
Досега не беше застрелвал никого. И не се беше чувствал толкова властен.
Заобиколен от мрак и смърт и помъкнал чувал с намерените остатъци храна и топлия инграм, Роланд Кронингер разбра какво е истинско блаженство.
24
От ъгъла на мазето се разнесе цвъртене, което накара Джош да посегне към фенерчето и да го включи. Слабата крушка хвърли мъждив лъч светлина, който насочи към мястото, от което се носеше звукът, за да разбере какво се крие там.
— Какво има? — попита Суон, която седеше на няколко крачки от него.
— Мисля, че имаме плъх. — Джош обходи с фенерчето наоколо, но видя единствено счупен дървен материал, царевични стъбла и купчината пръст, под която почиваше Дарлийн Прескот. Той бързо отмести светлината от гроба. Детето тъкмо беше започнало да се съвзема. — Да, мисля, че имаме плъх — повтори гигантът. — Вероятно гнездото му е скрито някъде тук долу. Хей, господин Плъх! — провикна се той. — Имаш ли нещо против да поживеем в мазето ти за известно време?
— Звучи, сякаш е ранен.
— Той сигурно смята, че и ние звучим доста зле. — Джош задържа лъча на фенерчето далеч от момиченцето; веднъж вече я беше видял на слабата светлина и това му беше достатъчно. Почти цялата ѝ красива руса коса беше изгоряла, а лицето ѝ беше осеяно с червени и пълни с вода мехури. Очите ѝ, които помнеше, че бяха поразително сини, сега бяха хлътнали и сиви като облак. Джош беше наясно, че взривът не беше пощадил и самия него — ръцете му бяха покрити със сиви петна от изгаряния. Нямаше желание да установява и другите щети по тялото си. Сигурно вече беше заприличал на зебра. Но поне с детето бяха живи засега и макар да нямаше начин да изчисли колко време беше минало от взрива насам, смяташе, че са тук долу от около четири-пет дни. Храната вече не беше проблем и разполагаха с достатъчно консервирани сокове. Явно отнякъде влизаше въздух, въпреки че в мазето беше задушно. Джош най-много се притесняваше за миризмата от нужника, но точно сега не можеше да направи нищо за нея. Навярно по-късно щеше да измисли по-чиста санитарна система, като използва празните консерви и ги заравя в пръстта.
Нещо се раздвижи на светлината от фенерчето.
— Виж! — каза Суон. — Ето там!
Едно малко и обгорено животинче се изправи на могилата от пръст. Главата му се килна напред към Суон и Джош. То изцвърча отново и се скри в останките.
— Това не е плъх! — констатира гигантът. — Това е…
— Гофър — довърши вместо него детето. — Виждала съм много от тях преди да ровят около парка с каравани.
— Гофър — повтори Джош. Спомни си думите на Поу-Поу: Гофърът е в дупката!
Суон се зарадва да види нещо друго живо тук долу с тях. Чуваше гризача да души в пръстта, скрит от светлината и около могилата, където… Детето изгони мисълта, защото не можеше да я преглътне. Поне майка ѝ не изпитваше вече болка и това беше нещо хубаво. Заслуша се в шумоленето на гофъра; добре познаваше тези животинки заради всички дупки, които копаеха в градината ѝ…
„Всички дупки, които копаеха“, помисли си тя.
— Джош? — каза Суон.
— Да?
— Гофърите копаят дупки.
Гигантът се усмихна вяло на това детско изказване… но усмивката му бързо застина, когато разбра какво има предвид детето. Ако някакъв гофър имаше гнездо тук долу, то навярно съществуваше дупка, която води навън! Може би точно от нея идваше въздухът! Сърцето му се сви. Навярно Поу-Поу знаеше, че някъде в мазето има дупка на гофър и се опитваше да им каже точно това. Дупката на гофъра можеше да се уголеми и да се направи тунел. „Имаме кирка и лопата — помисли си Джош. — Може би ще успеем да изкопаем път навън!“
Гигантът пропълзя до стареца.
— Хей. Чуваш ли ме? — Докосна ръката на Поу-Поу. — О, Господи — прошепна той.
Тялото на стареца беше студено и вкочанено, ръцете му бяха като залепнали до страните му. Джош насочи фенерчето в лицето на трупа и видя алените петна от изгаряния по бузите и носа, които приличаха на странни родилни белези. Очните кухини представляваха тъмнокафяви зеещи дупки. Поу-Поу беше мъртъв поне от няколко часа. Гигантът се опита да затвори клепачите му, но такива нямаше. Те също бяха изгорени и заличени.