Гофърът изцвърча. Джош се извърна от трупа и запълзя към шума. Обходи останките с фенерчето и видя животинчето да ближе опърлените си задни крака. То веднага се скри под едно стърчащо парче дърво, забито в ъгъла. Джош се опита да го извади, но то беше вклинено здраво. Заработи с цялото търпение, на което беше способен, за да го освободи.
Гофърът закряка гневно при тази инвазия. Гигантът съвсем бавно охлаби парчето дърво и го извади. Светлината разкри малка кръгла дупка в стената от пръст, на около седем-осем сантиметра от пода.
— Намерих я! — съобщи Джош, легна по корем и освети вътрешността на дупката. След половин, може би дори след един метър навътре завиваше наляво и продължаваше отвъд обсега на светлината. — Сигурно води до повърхността! — Беше развълнуван като дете в коледната сутрин. Сви юмрук и го пъхна в дупката. Пръстта беше твърда и неподатлива, обгорена дори на тази дълбочина и превърната в нещо подобно на асфалт. Щеше да е изключително трудно да се прокопае тунел в нея, но ако се следваше дупката, работата щеше да е по-лесна.
Един въпрос тормозеше Джош: искаха ли да излязат от това мазе в скоро време? Вероятно радиацията щеше да ги убие на мига. Само Господ знаеше какъв щеше да е светът на повърхността. Смееха ли лично да проверят?
Гигантът чу шум зад себе си. Той беше дрезгаво хъркане, сякаш някой се опитваше да напълни с въздух задръстените си бели дробове.
— Джош? — Суон също беше чула звука и останалите непокътнати косъмчета на врата ѝ бяха настръхнали; само преди няколко секунди беше усетила нещо да се движи в мрака.
Той се обърна и насочи фенерчето към нея. Осеяното с мехури лице на детето беше обърнато надясно. Оттам отново се разнесе ужасният хъркащ звук. Премести лъча светлина… и видяното го стисна като ледена ръка за врата.
Трупът на Поу-Поу се тресеше и неприятният звук излизаше от него. Все още е жив, помисли си изумен Джош, но бързо си каза: „Не, не! Беше мъртъв, когато го докоснах! Беше мъртъв.“
Тялото направи опит да се повдигне. Съвсем бавно, с прилепени до страните ръце, мъртвецът се изправи до седнало положение. Главата му започна да се обръща сантиметър по сантиметър, подобно на часовников механизъм, към Джош Хъчинс. Разранените му очни кухини търсеха светлината. Изгореното лице се набръчка, а устата се опита да се отвори… и гигантът си каза, че ако тези мъртви устни се размърдат, ще изгуби всичкия кураж, който му беше останал.
Устата се отвори със съскане в опит да си поеме въздух.
От нея се разнесе глас, който приличаше на порив на вятъра през изсъхнали тръстики. Първоначално беше неразбираем, слаб и далечен, но ставаше все по-силен и накрая каза:
— За… щи…
Очните кухини се насочиха към лъча светлина, сякаш в тях все още имаше очи.
— Защити — повтори отвратителният глас. Устата с нейните сиви устни като че ли се опитваше да оформи думите. Джош се дръпна назад и трупът изстреля като картечница: — Защити… детето.
Последва тихо свистене на въздух. Очните кухини на трупа се подпалиха. Джош стоеше като хипнотизиран, а Суон изрече едно тихичко и изумено О! Главата на мъртвеца се превърна в огнена топка и огънят бързо се разпространи и обгърна цялото тяло в един гърчещ се червеникавосин пашкул. Гореща вълна удари Джош в лицето и той вдигна ръце, за да предпази очите си. След малко ги свали отново и видя как трупът се топи в центъра на огнения си покров. Тялото остана в седнало положение, неподвижно, и всеки сантиметър от него гореше.
Горенето продължи още около тридесет секунди и постепенно огънят започна да отслабва. Последното, което изгоря, бяха подметките на обувките на Поу-Поу.
След него остана бяла пепел във формата на седнал човек. Огънят изгасна. Фигурата от пепел се разпадна — всичко беше от пепел, дори костите. Тя се превърна в купчина на пода и онова, което остана от Поу-Поу Бригс, беше готово да се изрине с лопата.
Джош се опули. Пепелта танцуваше лениво на светлината от фенерчето. „Започвам да полудявам! — помисли си той. — Всичките удари, които съм получавал, ми се отразяват едва сега!“
Зад него Суон прехапа долната си устна и се опита да потисне сълзите си от страх. „Няма да плача — каза си тя. — Повече няма да плача.“ Желанието ѝ да го стори отмина и шокираният ѝ поглед се насочи към черния гигант.