Защити детето. Джош беше чул ясно думите. „Но Поу-Поу Бригс беше мъртъв“, каза си той в опит да намери някаква логика във всичко това. Защити детето. Сю Уанда. Суон. Онова, което беше проговорило през устните на мъртвеца, вече го нямаше. Бяха останали само Джош и Суон.
Гигантът вярваше в чудеса, но от онези, библейските — разделянето на Червено море, превръщането на водата във вино и нахранването на мнозина с една кошница хляб и риба, но до този момент смяташе, че времето на чудесата отдавна е отминало. Но може би беше малко чудо, че намериха този хранителен магазин, осъзна той. Определено беше чудо, че все още бяха живи, а труп, който се движеше и говореше, не беше ежедневна гледка.
Гофърът задраска в пръстта зад него. „Подушва храната, която тече от консервите“, помисли си Джош. Може би дупката на животинчето също беше малко чудо. Не можеше да спре да зяпа купчината бяла пепел. Щеше да чува дрезгавия глас до края на живота си… колкото и дълъг да се окажеше той.
— Добре ли си? — обърна се той към Суон.
— Да — отговори с много тих глас детето.
Джош кимна. Ако нещо отвъд познанията му искаше да защити детето, помисли си той, то в такъв случай нямаше никакво проклето съмнение, че щеше да го стори. След известно време, когато отново получи власт над костите си, изпълзя до лопатата и изключи фенерчето, за да го остави да си почине. В мрака покри пепелта на Поу-Поу с пръст.
25
— Пушиш ли?
Предложиха ѝ пакет „Уинстън“. Сестрата си взе една цигара. Дойл Халанд извади златна запалка с инициалите „РБР“ от едната ѝ страна. Запали ѝ цигарата и клошарката си дръпна дълбоко, за да напълни дробовете си с дим. Нямаше нужда да се тревожи, че ще хване рак! Изпусна дима през носа си.
В камината на малката дървена крайградска къща, в която решиха да прекарат нощта, гореше огън. Всички прозорци бяха счупени, но успяха да задържат малко топлина в предната стая благодарение на щастливото откритие от одеяла, чук и пирони. Заковаха одеялата над най-големите прозорци и се свиха около камината. В хладилника намериха буркан с шоколадов сос, лимонада в пластмасова бутилка и изсъхнала маруля. В килера откриха само половин кутия овесени ядки и още няколко останали консерви и буркани. За щастие, всичко ставаше за ядене. Сестрата прибра консервите и бурканите в чантата си, която беше започнала да се издува от плячката ѝ. Съвсем скоро щеше да се наложи да си потърси втора чанта.
През деня бяха вървели малко повече от осем километра през тихите райони на източните покрайнини на Джърси, на запад по магистрала 280 и през Гардън Стейт Паркуей. Хапещият студ дъвчеше костите им, а слънцето не беше нищо повече от сиво петно в ниското и кафяво като кал небе. Сестрата беше започнала да забелязва, че колкото повече се отдалечаваха от Манхатън, толкова повече сгради бяха непокътнати, макар почти всички да бяха със счупени прозорци и наклонени, сякаш изместени от основите си. После стигнаха до район с двуетажни, разположени близо една до друга къщи — бяха хиляди жалки и разбити постройки, приличащи на малки готически имения — с градини колкото големината на пощенска марка, обагрени в цветовете на мъртви листа. Сестрата забеляза, че нито дърветата, нито храстите имаха някаква зеленина по тях. Вече нищо не беше зелено, всичко беше оцветено в тъмнокафявите, сиви и черни багри на смъртта.
Също така видяха първите автомобили, които не бяха смачкани. Навсякъде имаше изоставени коли със станала на мехури боя и счупени прозорци. Бяха разхвърлени като боклуци на улицата, но само една от тях имаше ключ, който беше счупен в стартера. Продължиха напред, като се тресяха от студ, а сивият кръг на слънцето се движеше на небето.
Една смееща се жена, облечена в тънък син пеньоар, с подпухнало и наранено лице, седеше на предната веранда на една от къщите и ги гледаше с насмешка.
— Закъсняхте! — изкрещя тя. — Всички си тръгнаха! Закъсняхте!
Жената държеше пистолет в скута си, затова решиха да я подминат. На една друга пресечка мъртвец с лилаво лице и с ужасно обезобразена глава се беше облегнал на знака на автобусна спирка. Той се хилеше към небето, а ръцете му бяха прегърнали куфарчето му. В джоба на палтото на този труп Дойл Халанд беше намерил пакета цигари „Уинстън“ и запалката.
Наистина всички си бяха тръгнали. Няколко трупа лежаха в градините, алеите и върху стъпалата на къщите, но онези, които бяха останали живи и бяха запазили част от разума си, бяха избягали от радиуса на холокоста. Докато седеше пред огъня и пушеше цигарата на мъртвеца, Сестрата си представи масовото изселване на тези хора от покрайнините, как френетично опаковаха възглавници, хартиени пликове с храна и абсолютно всичко, което можеха да носят, докато Манхатън се разтапяше зад Палисадите. Те бяха взели децата си и бяха изоставили домашните си любимци. Бяха побягнали на запад като армия от скитници и клошари, преди да ги застигне черният дъжд. Но бяха оставили одеялата си, защото беше средата на юли. Никой не беше очаквал да стане студено. Просто се бяха опитали да избягат от огъня. Къде смятаха да отидат и да се скрият? Студът щеше да ги настигне и много от тях сигурно вече бяха заспали дълбоко в прегръдката му.