Другите от групичката на Сестрата се бяха свили на пода зад нея и спяха на възглавници от дивани и на килими. Тя си дръпна отново от цигарата и погледна грубия профил на Дойл Халанд. Свещеникът се взираше в огъня с цигара между устните си и внимателно масажираше с дългите пръсти на ръката си крака, който беше пронизан от металното парче. Този човек беше адски корав, помисли си клошарката. Днес нито веднъж не ги накара да спрат, за да си почине, макар че болката от вървенето се беше изписала върху тебеширенобялото му лице.
— Какво планираше да правиш? — попита го Сестрата. — Да останеш близо до онази църква завинаги ли?
Халанд се поколеба, преди да отговори.
— Не. Не завинаги. Само докато… Не знам, само докато се появеше някой, който отива нанякъде.
— Защо не тръгна с останалите?
— Останах, за да дам последно причастие на колкото се може повече хора. Шест часа след взрива дадох толкова много, че останах без глас. Не можех да говоря, а умиращите бяха безброй. Те ме молеха да спася душите им. Молеха ме да ги отведа в рая. — Свещеникът ѝ хвърли бърз поглед и го отмести. Очите му бяха сиви на зелени петна. — Молеха ме — повтори нежно той. — А аз дори не можех да говоря, затова само се кръстех… и ги целувах. Целувах ги, преди да заспят, и всички те ми се доверяваха. — Халанд си дръпна от цигарата, издиша дима и го проследи как се понесе към камината. — „Свети Матей“ беше моята църква от повече от дванадесет години. Постоянно се връщах при нея и се разхождах в руините ѝ в опит да разбера какво се беше случило. Имахме някои прекрасни статуи и стъклописи. Дванадесет години. — Той бавно поклати глава.
— Съжалявам — каза Сестрата.
— Защо? Нямаш нищо общо с това. Просто… нещо е излязло от контрол. Може би никой не е можел да го спре. — Халанд я погледна отново и този път погледът му се задържа върху хваналата коричка рана в кухината на врата ѝ. — Какво е това? — попита я той. — Прилича на разпятие.
Сестрата докосна мястото.
— Носех верижка с кръст на нея.
— Какво се случи?
— Някой… — Тя млъкна. Как можеше да го опише? Дори сега съзнанието ѝ се опитваше да страни от този спомен, защото не беше безопасно да мисли за него. — Някой ми го отне — довърши най-накрая.
Халанд кимна замислено и издиша струйка дим от ъгълчето на устата си. Очите му я затърсиха през синята мъгла.
— Вярваш ли в Бог?
— Да.
— Защо? — попита тихо той.
— Вярвам в Бог, защото някой ден Исус ще дойде и ще вземе всички, които си струват, по време на Граб… — „Не — каза си Сестрата. — Не. Онази, която бърбореше подобни глупости, чути от другите клошарки, беше Сестра Крийп.“ Тя млъкна, събра си мислите и отговори: — Вярвам в Бог, защото съм жива и не мисля, че бих стигнала дотук сама. Вярвам в Бог, защото смятам, че ще живея, за да видя утрешния ден.
— Вярваш, защото вярваш — констатира Халанд. — Няма много логика в това, нали?
— Да не би да казваш, че ти не вярваш?
Свещеникът се усмихна разсеяно. След малко усмивката бавно изчезна от лицето му.
— Наистина ли мислиш, че Бог те гледа, госпожо? Наистина ли мислиш, че му пука дали ще живееш още ден, или не? Какво те отличава от всички онези трупове, покрай които минахме днес? На Бог не му ли е пукало за тях? — Той вдигна запалката с инициалите в дланта си. — Какво ще кажеш за господин РБР? Дали не е ходил достатъчно често на църква? Дали не е бил добро момче?
— Не знам дали Бог ме гледа, или не — отвърна Сестрата. — Но се надявам да го прави. Надявам се да съм достатъчно важна… всички да сме достатъчно важни. Що се отнася до мъртвите… може би те са късметлии. Не знам.
— Може би наистина е така — съгласи се Халанд и прибра запалката в джоба си. — Просто не знам за какво си струва да живеем вече. Къде отиваме? Защо въобще отиваме някъде? Имам предвид… че всяко място е достатъчно добро, за да умре човек на него, нали?