Клошарката примига.
Вече не държеше стъкления пръстен.
И вече не седеше пред огъня в къщата в Ню Джърси. Около нея духаше вятър и тя усети сухата и изгоряла земя, и… още нещо. Какво ли беше?
Да. Разбра какво е. Миризмата на изгоряла царевица.
Сестрата се намираше на огромна равна нива, а небето над нея беше виеща се маса от мръсносиви облаци, през които се гмуркаха електриковосини светкавици. Около нея имаше хиляди овъглени царевични стъбла… и единствената отличителна черта в тази ужасна пустош беше една огромна могила на стотина метра от нея, която приличаше на гроб.
„Сънувам — помисли си клошарката. — В момента се намирам в Ню Джърси. Това е съновидение — просто картина в главата ми, нищо друго. Мога да се събудя по всяко време и отново ще се озова в Ню Джърси.“
Сестрата погледна странната могила и се зачуди докъде стигаха границите на този сън. „Ако направя крачка напред — помисли си тя, — дали цялото това нещо ще се разпадне като снимачна площадка на филм?“ Реши да провери и направи една-единствена крачка. Съновидението остана непокътнато. „Ако това е сън, то тогава вървя в съня си на много далечно от Ню Джърси място, защото мога да усетя вятъра в лицето си!“
Сестрата стъпваше върху сухата земя и царевичните стъбла към могилата; под краката ѝ не се вдигаше прах. Имаше чувството, че се носи над нивата като призрак, а не върви, макар да беше наясно, че краката ѝ се движеха. Наближи малкото възвишение и установи, че всъщност представлява смесица от натрупана пръст, хиляди изгорели царевични стъбла, парчета дърво и циментови тухли. Наблизо се мъдреше смачкано метално туловище, което някога беше кола, а друго такова почиваше на около петнадесет метра от първото. Навсякъде бяха разпръснати още отломки от метал, дърво и какво ли не: това там приличаше на пистолета на бензиноколонка, а онова на изгорелия капак на куфар. Парцали от дрехи — малки дрехи — лежаха наоколо. Сестрата тръгна — сънебродя, помисли си тя — покрай част от колелото на каруца, което беше заровено наполовина в пръстта, както и покрай останка от табела, на която все още едва се различаваха буквите: П… О… У.
Клошарката спря на около двадесет метра от подобната на гроб могила. „Странно е да сънувам нещо подобно — помисли си тя. — Можеше да е голяма сочна пържола и сладоледена мелба.“
Огледа се във всички посоки, но не видя нищо друго освен опустошение.
Не, не беше така. Нещо на земята привлече погледа ѝ — някаква малка фигурка — и тя тръгна в съня си към нея.
Това беше кукла, осъзна Сестрата, когато наближи предмета. Кукла с малко синя козина, останала по тялото ѝ, и две пластмасови очи с малки черни зеници, които знаеше, че ще се заклатят, ако я вдигне. Тя застана над играчката, която ѝ беше позната отнякъде, и я накара да се сети за собствената си мъртва дъщеря, кацнала пред телевизора. Гледаше повторения на един стар детски сериал на име „Улица Сезам“, който беше от любимите ѝ.
Сестрата помнеше как детето весело посочваше към екрана и викаше:
— Бисквитииии!
Бисквитеното чудовище. Да. Точно то лежеше в краката ѝ.
Имаше нещо в тази кукла, която беше захвърлена в опустошената нива, което предизвика ужасна тъга в сърцето ѝ. Къде беше детето, на което принадлежеше тази играчка? Дали беше отнесено от вятъра? Или беше заровено и почиваше под земята?
Сестрата се наведе, за да вдигне Бисквитеното чудовище.
И ръцете ѝ минаха направо през него… сякаш всичко наоколо или самата тя бяха направени от дим.
„Това е сън. Това не е истинско! Това е мираж в главата ми и аз вървя през него!“
Клошарката отстъпи от куклата. Най-добре да си останеше там, в случай че детето, което я беше изгубила, един ден се върнеше по този път.
Тя стисна силно очи. „Искам да се върна обратно — помисли си. — Искам да се върна, където бях, искам да се махна надалеч оттук. Много надалеч. Много, много…“
— … си мислиш?
Сестрата се стресна от гласа, който като че ли шепнеше право в ухото ѝ. Погледна встрани. Лицето на Дойл Халанд беше надвиснало над нея, уловено между светлината на огъня и отраженията на скъпоценните камъни.
— Какво?
— Попитах какво си мислиш. Къде се отнесе?