„Къде наистина“, помисли си тя.
— Надалеч оттук — отговори. Всичко си беше както преди. Видението си беше отишло, но като че ли все още можеше да помирише изгорялата царевица и да усети вятъра в лицето си.
Цигарата догаряше между пръстите ѝ. Дръпна си за последно и я хвърли в камината. Прибра стъкления пръстен обратно в чантата си и я притисна до тялото си. В главата си все още виждаше могилата от пръст, колелото от каруца, смазаните останки от автомобили и синьото Бисквитено чудовище.
„Къде бях?“, запита се Сестрата… но не получи отговор.
— Накъде ще тръгнем на сутринта? — попита Халанд.
— На запад — отвърна тя. — Продължаваме на запад. Може би утре сутринта ще успеем да намерим кола с ключ в запалването. Възможно е да срещнем други хора. Не мисля, че ще ни се наложи да се тревожим за храната известно време. Можем да събираме достатъчно по пътя си. Бездруго никога не съм била особено придирчива към онова, което ям. — Водата обаче щеше да е проблем. Мивките в кухнята и банята бяха пресъхнали и Сестрата осъзна, че ударните вълни бяха повредили водопроводите навсякъде.
— Наистина ли смяташ, че някъде другаде ще е по-добре? — Халанд повдигна опърлените си вежди. — Вятърът ще разнесе радиацията из цялата страна. Ако взривът, пожарите и радиацията не довършат хората, ще го сторят гладът, жаждата и студът. Според мен няма къде да се отиде, не е ли така?
Клошарката се загледа в огъня.
— Както вече казах — отвърна най-накрая тя, — никой не е длъжен да идва с мен, ако не желае. Сега смятам да поспя малко. Лека нощ. — Пропълзя при другите, които се бяха свили под килимите, и се напъха между Арти и Бет. Опита се да намери съня, докато вятърът виеше пред стените отвън.
Дойл Халанд внимателно докосна металното парче в крака си. Седеше леко приведен напред, а погледът му беше насочен към Сестрата и чантата, която стискаше в ръцете си. Накрая изсумтя замислено, изпуши цигарата си до филтъра и я хвърли в камината. Разположи се в ъгъла с лице към клошарката и останалите и се взира в тях около пет минути. Очите му проблясваха в тъмното, докато не отпусна гръб и не заспа прав.
26
Всичко започна с неясен глас, който се провикна от другата страна на барикадираната врата на физкултурния салон:
— Полковник? Полковник Маклин?
Маклин, който беше застанал на колене, не отговори. Недалеч от него се намираше Роланд Кронингер, който свали предпазителя на своя инграм. Вдясно от него се чуваше тежкото дишане на Уорнър.
— Знаем, че сте във физкултурния салон — продължи гласът. — Претърсихме навсякъде другаде. Направили сте си една хубава малка крепост, нали?
Веднага след като Роланд докладва на полковника за инцидента в столовата, се заеха да блокират входа на салона с камъни, кабели и с части от няколко счупени фитнес машини „Нутилъс“. На момчето му хрумна чудесната идея да разпръснат счупени стъкла в коридора, за да нарежат мародерите, когато се промъкнеха в мрака на ръце и колене. Миг преди да се обади гласът, Маклин беше чул ругатни и болезнени измърморвания и разбра, че стъклото е свършило работа. В лявата си ръка държеше ръчно направено оръжие, което беше част от една фитнес машина — крив метален лост, дълъг малко повече от половин метър, с тридесетсантиметрова верига, в чийто край висеше като боздуган зъбно колело.
— Момчето там ли е? — попита гласът. — Търся те, момче. Свърши доста добра работа върху лицето ми, малък шибаняк. — Значи Шор беше избягал, но от начина, по който звучеше, Роланд разбра, че половината уста на сержанта липсва.
Нервите на Мечо Уорнър не издържаха.
— Махай се! Остави ни на мира!
„О, мамка му — помисли си Маклин. — Сега вече разбраха, че са ни спипали!“
Последва дълга тишина, след което се чу:
— Имам гладни хора, които трябва да нахраня, полковник, сър. Знаем, че разполагате с цял чувал с храна там. Не е честно всичката да е само за вас, нали? — Шор не получи отговор и промененият му глас избухна: — Дай ни храната, копеле!
Нещо стисна Маклин за рамото. Приличаше на студена и твърда ноктеста ръка, която се заби в кожата му.
— Повече усти, по-малко храна — прошепна Войника сянка. — Знаеш какво е да си гладен, нали? Спомняш си ямата в Нам? Помниш ли какво направи, за да получиш онези оризови питки, господинчо?
Маклин кимна. Помнеше. О, да, добре помнеше. Пределно ясно му беше, че щеше да умре, ако не получеше повече от една четвърт от малката оризова питка всеки път, в който войниците хвърляха една долу. Осъзнаваше, че другите — Макгий, Рагсдейл и Мисисипи — също вече виждаха надписите върху надгробните си плочи. Човек имаше особен поглед в очите, когато беше притиснат до стената и лишен от своята човечност. Цялото му лице се беше променило, сякаш беше маска, която се беше счупила, за да покаже истинската мутра на звяра под нея.