— Хайде! — провикна се полковникът. — Ела да ме спипаш!
Лудата жена пропълзя над Роланд и взе инграма. Момчето беше зашеметено, но беше наясно, че двамата с Краля щяха да са мъртви, ако тази успееше да го използва. То я сграбчи за китката. Онази изпищя и се опита да го захапе за лицето. След това вдигна другата си ръка и посегна с пръсти към очите му, но Роланд я изви настрани, за да не бъде ослепен. Жената успя да освободи китката си и докато все още пищеше, насочи автомата.
Стреля и куршумите оставиха своите светлинни следи след себе си.
Но тя не се беше прицелила в полковник Маклин. Двамата мъже, които се биеха за остатъците храна в чувала за боклук, бяха застигнати от куршумите и това ги накара да танцуват, сякаш подметките им бяха пламнали. Накрая залегнаха и лудата пропълзя до храната със стиснат до гърдите ѝ автомат.
Изстрелите от инграма накараха Шор да погледне в посоката, от която идваха… и Маклин му се нахвърли. Полковникът го удари в тялото с боздугана си. Чу как ребрата му изпукват като настъпени съчки. Шор изрева, опита се да отстъпи, спъна се и падна на колене. Маклин вдигна високо боздугана и го стовари в средата на челото му. В него се отпечата формата на зъбното колело от фитнес уреда. Полковникът надвисна над сержанта и започна да го удря по главата отново и отново. Тя започна да си променя формата.
Роланд се беше изправил на крака. Недалеч от него лудата тъпчеше устата си с изгорялата храна. Пламъците ставаха все по-високи и по-горещи и плътният дим се изви около Маклин, чиято лява ръка най-накрая беше останала без никаква сила. Той пусна боздугана и срита трупа на Шор в ребрата за последно.
Димът привлече вниманието му. Наблюдаваше как се промъква в шахтата, която беше висока и широка около метър — достатъчно голяма, за да пропълзи в нея, осъзна полковникът. Беше му необходима минута, за да прогони умората от съзнанието си. Димът беше засмукван от шахтата. Засмукван. Къде отиваше? На повърхността на Блу Доум Маунтин? В света отвън?
Вече не му пукаше за чувала, за Шор или за лудата жена с автомата. Някъде там имаше изход оттук! Маклин махна решетката и пропълзя в шахтата. Тя водеше нагоре, като се извиваше под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Краката му намериха главите на болтовете в алуминиевата повърхност, които щяха да му помогнат да се избута нагоре. Пред него нямаше светлина и димът го задушаваше, но беше наясно, че това вероятно беше единственият им шанс да излязат. Роланд го последва, той тръгна бавно нагоре след Краля в този нов обрат на играта.
От горящия физкултурен салон зад тях се разнесе гласът на лудата, който долетя до тях през тунела:
— Къде отидоха всички? Тук е горещо… много горещо. Бог ми е свидетел, че не стигнах дотук, за да се опека в някаква мина!
Нещо в този глас стисна здраво Роланд за сърцето. Помнеше този глас в един далечен живот. Той продължи да се движи, но когато лудата изпищя и миризмата на горящо месо стигна до тунела, се наложи да спре и да притисне уши с длани, защото от звука му се завъртя силно свят и се притесни, че може да падне. Пищенето заглъхна след малко и единственото, което чуваше, беше как тялото на Краля се промъква в шахтата. Роланд кашляше и очите му се навлажняваха, но продължи напред.
Стигнаха до място, на което тунелът беше смачкан.
Ръката на Маклин намери друга шахта, която се разклоняваше от тази, по която се придвижваха. Тази беше по-тясна и притисна раменете на полковника, когато се напъха в нея. Димът все още беше лош и дробовете го изгаряха. Сякаш пълзяха в комин, камината на който гореше под тях. Роланд се зачуди дали така се чувства Дядо Коледа.
Опипващите пръсти на Маклин намериха стъклопласт. Той беше част от системата на въздушните филтри, които прочистваха издишаното от обитателите на Земен дом в случай на ядрена атака. Със сигурност вършеше страхотна работа, нали?, помисли си мрачно полковникът. Разкъса филтъра и продължи да пълзи. Шахтата постепенно завиваше наляво и на него му се наложи да разкъса още филтри и подобни на жалузи прегради, направени от гума и найлон. Дишаше с големи усилия и чу, че положението на Роланд зад него не е по-розово. Хлапето беше адски кораво. Всеки, който имаше подобна воля за живот, беше човек, с когото да се гордееш, независимо че приличаше на четиридесеткилограмова хърба.
Маклин спря. Докосна нещо метално пред себе си — това беше перка: един от вентилаторите, които засмукваха въздух от вън.
— Трябва да сме близо до повърхността! — каза той. Димът продължаваше да се вие покрай него в мрака. — Трябва да сме близо!