Полковникът сложи ръка в средата на перката и натисна, докато мускулите на рамото му не го заболяха. Перката беше здраво завинтена и нямаше намерение да поддаде. „Проклета да си! — кипна той. — Проклета да си, мамка ти!“ Натисна отново с всички сили, но не постигна нищо освен да се измори още повече. Перката нямаше намерение да ги пусне да минат.
Маклин облегна буза върху студения алуминий и се опита да помисли, да си представи плана на Земен дом. Как се обслужваха тези вентилатори? „Мисли!“ Не успя да си представи правилно плановете, те постоянно потреперваха и се разпадаха на части.
— Слушайте, полковник! — провикна се Роланд.
Маклин се ослуша. Не чуваше нищо друго освен собственото си сърцебиене и свистенето на наранените си бели дробове.
— Чувам вятър! — каза момчето. — Чувам вятър там горе! — То се протегна и усети движението на въздушни маси. Тихият звук на виещия навън вятър идваше точно над тях. Прокара ръце през смачканата стена вдясно, а после и вляво… и напипа метални стъпала. — Има път нагоре! Точно над главите ни се намира друга шахта! — Роланд хвана най-долното стъпало и използва останалите, за да се изправи прав. — Ще се покатеря — каза на полковника и се зае.
Воят на вятъра се усили, но все още нямаше светлина. Момчето се беше изкатерило около пет-шест метра, когато ръката му докосна някакво метално колело над главата му. Пръстите му заопипваха наоколо и намериха напукана бетонна повърхност. Помисли си, че е попаднало на капака на люк, като онези на кулите на подводниците, които можеха да се отварят и затварят с помощта на подобно колело. Само че усещаше силно движение на въздуха. Вероятно взривът беше разместил люка, защото вече не беше запечатан.
Роланд сграбчи металното колело и се опита да го завърти. Нещото не помръдваше. Той изчака минута, за да събере сили и решителност. Ако някога беше имал нужда от мощта на Кралския рицар, това беше моментът. Нападна колелото отново. Този път му се стори, че се помести със сантиметър, но не беше сигурен.
— Роланд! — провикна се полковник Маклин отдолу. Най-накрая беше свързал правилно плановете в главата си. Вертикалната шахта беше използвана от поддръжката, за да сменя въздушните филтри и преградите в този сектор. — Някъде там трябва да има бетонен капак! Отваря се на повърхността!
— Намерих го! Опитвам се да го отворя! — Момчето се хвана за най-близкото стъпало с една ръка, стисна колелото и направи нов опит да го завърти с всяка останала в мускулите му капка сила. Разтресе се от усилието. Очите му бяха затворени, а по челото му изби пот. „Хайде де! — прикани Съдбата, Господ, Дявола или който там отговаряше за тези неща той. — Хайде!“
Продължи да влага всичките си сили в задачата и нямаше намерение да се отказва.
Металното колело помръдна. С два сантиметра. После с пет. После с десет.
— Успях! — провикна се Роланд и започна да върти колелото с туптяща от болка ръка. Някаква верига задрънча върху зъбите на зъбни колела и вятърът запищя. Люкът беше поддал и се вдигаше, но все още нямаше никаква светлина.
Роланд завъртя колелото с четири пълни оборота, след което се разнесе пронизителният вой на вятъра, който задуха в шахтата като обезумял и посипа лицето му с щипещи песъчинки. Едва не го събори и момчето се хвана с две ръце за стъпалото, докато вятърът го брулеше. Беше отслабнало от борбата си с колелото, но знаеше, че ако се пусне, бурята ще го засмуче и ще го запрати в мрака като хвърчило и никога вече няма да го върне обратно на земята. Развика се за помощ, но дори сам не чуваше гласа си.
Една ръка, която не беше цяла, се уви около кръста му. Маклин го хвана здраво и двамата бавно заслизаха по стъпалата надолу. Прибраха се обратно в шахтата.
— Успяхме! — провикна се полковникът над воя на вятъра. — Това е пътят за навън!
— Не можем да оцелеем там! Това е торнадо!
— Няма да продължи дълго! Скоро ще спре! Успяхме! — Маклин се разплака, но бързо спря, защото се сети, че дисциплината и контролът правеха един мъж такъв. Нямаше никаква представа за времето, нямаше идея колко е минало, откакто онези първи ракети се появиха на радара. Трябваше да е вечер, но вечерта на кой ден — не знаеше.
Съзнанието му се понесе към хората, които все още бяха долу в Земен дом — мъртви, полудели или изгубени в мрака. Замисли се за всички онези, които го последваха в това начинание, които му имаха доверие и го уважаваха. Устата му се изкриви в усмивка. „Лудост е!“, помисли си той. Всички онези опитни войници и лоялни офицери бяха мъртви, а оцеля това хилаво хлапе, което имаше проблеми със зрението. Ама че майтап! От армията на Маклин беше останало само едно кльощаво и странно гимназистче!