Тя въздъхна. Поклати глава.
— Не е в природата ми да говоря така, Джак, но мисля, че си прав. — Изправи се и оправи джинсите си. — И какво ще правим в такъв случай?
— Бих искал малко ДНК. Ти какво мислиш?
— Колко ще отнеме това?
— Един господ знае. — Кафъри се изправи. — Така или иначе, променяме посоката на действие.
Сунес остана в стаята на Криотос, за да подготви спешно петминутка за екипа, а Джак изпрати Бела до „Гърнзи Гроув“. Беше толкова изпълнен с енергия и готов да се срещне отново с Алек Пийч, да го прецени в новата светлина, че когато Даниела го спря на път за асансьора и прошепна, привела глава и леко обърната, за да не я чуе Бела: „Щеше да ми кажеш нещо, Джак. Имаше да ми кажеш нещо, нали?“, той само поклати глава:
— Не… онова не беше нищо. Наистина. Нищо.
Отново беше във форма. Искаше да разбере дали въпреки всичко Пийч не си беше живял спокойно, самодоволен като градинска жаба, току под носовете им. Това го изкарваше от кожата, караше го да забрави всичко. Вече не се чувстваше уморен.
Не беше лесно да обясни на Бела какво става, без да издаде играта:
— Хората ни от отдела по научна криминалистика открили следи от зъби по някаква храна в кухнята на семейство Пийч — нормално е да искаме да се вземе отпечатък от захапката на жертвите, за да се разбере дали те са нахапали храната.
— Е, не вярвам, че е тук. — Влязоха в антисептичната й къща, гривните подрънкваха около китките й, изражението й беше застинало. — Тази сутрин отново излезе още на зазоряване.
— Няма проблем. — Кафъри пъхна глава в дневната. Цареше тишина, само позлатеният часовник-карета в стъкленото шкафче запя мелодично. — Ако не е тук, ще изчакам.
— Виж дали не е в градината, скъпи. — Бела закачи дамската си чанта зад вратата. — И ще ти донеса да пийнеш една малка чашчица, колкото да ти поддържа духа.
— Не се притеснявай, Бела. Благодаря ти, но ще се въздържа. — Влезе в кухнята. Връзки орехи, накиснати в захар, висяха като издялана от дърво украса над мивката. Отключи задната врата и излезе в малкия бетонен вътрешен двор, като премигваше на слънцето. Градината беше спретната, вдлъбнатината за сушилнята за дрехи се намираше точно в центъра на тревистия квадрат. Розовият, достоен за куклата Барби велосипед на Анахид беше подпрян на безупречно чистия навес за инструменти. Кафъри затвори вратата, заключи я отново и се върна в кухнята, където Бела беше пуснала водата в чайника да заври. — Благодаря все пак.
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен. Опитваме да се надбягваме с часовника в тази работа.
— Трябва да сложиш някой и друг килограм. Знам какво казват всички — че видът ти е в крак с модата, но моден не означава здравословен. — Последва го нагоре по стълбите, като пъхтеше след него. Когато разбра, че се е насочил към най-горния етаж, го дръпна за ръкава. — Нали няма да смущаваш Кармел, скъпи? Не мисля, че трябва да го правиш — не е необходимо да й се напомня непрекъснато за случилото се. Не е моя работа, но би трябвало да бъдеш по-тактичен…
Джак обаче продължи нагоре и отвори вратата. Стаята беше изпълнена с дим и слънце. Кармел лежеше на леглото с лице към прозореца, цигарите и пепелникът бяха до нея. Изви глава през рамо, за да види кой влиза. От другата й страна, загледан навън към градината, с цигара между пръстите, увесени навън през отворения прозорец седеше Алек Пийч, облечен с найлонова риза „Арсенал“ и избелели дънки.
Кафъри нямаше представа какво да очаква. Алек Пийч може би беше заподозрял какво предстои, трябва да бе чул гласа му, но изглеждаше спокоен и не се обърна веднага. Дръпна за последен път от цигарата си, смачка я в купчината угарки на перваза и се изправи бавно. Едрото му лице беше по-червено, по-наситено с кръв, отколкото си го спомняше Джак, но очите му не бяха изгубили празния си предпазлив поглед. Но дори появата на детектив инспектор Кафъри, застанал на вратата леко задъхан, като че ли от възбуда, да го беше изненадала, той не го показа.
Смърф обикаляше объркано в кръг с накуцване, дишаше тежко и проскимтяваше, опитвайки се да намери облекчение на страданието си, а ноктите й оставяха леки следи по мокета. По крака й капеше прозрачна лепкава течност, беше се облекчила на два пъти в ъгъла на стаята. Бенедикт предположи, че сега търсеше вода. „Аз също съм жадна, Смърф, аз също съм жадна.“ Лежеше по гръб, докато минаващите влакове отбелязваха часовете, прокарвайки подутия си възпален език из устата. Беше облизвала толкова често устните си, че сега усещаше краищата им подути. За момент вчера беше помислила, че са в безопасност — по някое време сутринта на вратата се беше позвънило.