По-късно реши, че пълнокръвното, гневно отчаяние предизвиква някакви химически промени в главния мозък, защото изведнъж започна да се чувства изпълнена със сила. Нещо странно и свръхестествено се спусна върху нея и я обзе — студено, млечнобяло спокойствие. Усещаше гръбнака си по-крепък сега, когато знаеше, че ще умре… и беше взела решение да види детето и съпруга си за последен път. Каквото и да бяха направили с тях, искаше да ги види, искаше да види очите им.
Огледа за пореден път белезниците, дръпна ги рязко. Прокара пръсти по медната тръба — понякога в „Нешънъл Инкуайърър“ пишеха истории за водопроводчици, оставили ръцете си в километри некачествено заварени тръби. Може би трябваше да си отсече долната част на крака — според вестниците Кармел Пийч почти си беше откъснала ръката, опитвайки да се измъкне от белезниците. „Боже мой, нима тя е по-добра майка от мен, след като почти си е изскубнала ръката от китката?“
Облегна се назад и огледа стаята. Нищо особено. Опипа перваза покрай пода, търсейки телефонен кабел, и когато не откри нищо седна, притиснала длани към радиатора, приласкавайки уморения си, отчаян мозък да измисли нещо. Дали можеше да стигне под дъските на пода? Да открие снадка в тръбите? Да измъкне оттам белезниците?
— Ако това ме убие — прошепна тя. — Ако ме убие.
— Не отново — започнаха да си шепнат една на друга сестрите и да се споглеждат, когато докараха Алек Пийч в интензивното отделение.
Направилият ендоскопията екип беше на мнение, че е видял причинена от удар язва — мистър Френдшип, консултантът, разпознаваше този тип язви моментално, те бяха често срещан проблем в интензивното отделение. Ударът можеше да предизвика намаляване на кръвоснабдяването в чревните и стомашните стени, но макар да предписваха рутинно на пациентите циметидин, случваше се някой от тях да се върне след няколко дни в интензивното в резултат на „пускане на кръв“, както се изрази Френдшип. Ендоскопията беше вкарала доза адреналин в язвата на Пийч, опитвайки да прекрати загубата на кръв, но изглежда тя вече беше прераснала в перитонит, потенциално фатално състояние, ако не го натъпчеха с достатъчно антибиотици. Този път Френдшип нямаше да рискува: и без това пресата проявяваше голям интерес, и той беше решил да пази живота на Алек Пийч като истински Цербер.
Айо Адеями не беше дежурна, когато го приеха. Пристигна сутринта, освежена след двудневната почивка — след всичкото шампанско, което бяха изпили с Бен, беше имала енергия колкото да лежи на дивана и да усеща движението на бебето в утробата си. Не беше очаквала, че като дойде на работа, ще завари отделението в такъв хаос. На всички входове пазеха полицаи, сестрите до една бяха напрегнати. Една от стажантките, която винаги я беше изкарвала от кожата й със своите предположения и клюки, естествено вече имаше цяла история за семейство Пийч. Този път дори Айо трябваше да признае, че си заслужава да я чуе. Когато вълнението в отделението се поуталожи, седнаха в стаята за почивка на сестрите, за да пият кафе от машината и да изядат голяма торба сладки. През отворените прозорци влизаше приятен ветрец и минаваше покрай тях. Навън в коридора до вратата седеше дискретно въоръжен полицай.
— Е, ще ме изслушаш ли? — Сестрата се обърна към Айо, като постави едната си ръка покрай лицето, за да закрие устата си от полицая. — От сестра си го научих — изрече само с очертаните си с оранжево червило устни тя.
— Да.
— Та тя е секретарка в лекарски кабинет и можеш ли да се сетиш за кого работи?
— Не мога.
— За техния лекар. На семейство Пийч.
Айо, която въпреки резервите си усети, че става въпрос за първокласна клюка, погледна към вратата, после се извъртя, за да се намести по-удобно и да подпре корема си в облегалката на стола.
— Наистина?
— Да, наистина. Та майката й се обадила преди около месец. Плачела, казала, че искала да се види с лекаря, че съпругът й ударил момченцето, защото…
— Боже. — Айо се огледа нервно, опитвайки да не оближе устни. — За това не писаха във вестниците.
— Знам. Искала да се види с лекаря, защото момченцето й пикаело върху нещата им. Наистина доста странно, върху разни неща, като килима например.
— Осемгодишно момче?
— Аха. — Сестрата облиза пръстите си и приглади един кичур към бузата си. Усмихна се ослепително на полицая, сякаш говореха за нещо съвсем безобидно като последния сериал на „Приятели“ или „Досиетата X“, после се обърна отново към Айо и прикри за пореден път устата си с длан. — Така и не отишла на уговорения час, а когато чули отново за тях, бащата бил в болницата, а момчето… е, знаеш…