— Ужасно.
— Нали?
— Тръпки да те полазят. — Айо стисна зъби, замислена защо едно дете може да се изпикае върху легло например. Както беше направило старото куче на Бен. Както беше направил Джош в банята. — И според теб затова сега са тук?
— Ти само гледай — мисля, че съвсем скоро ще разберем.
Беше й студено. Навън слънцето светеше ярко, ръждивите на цвят покриви на Гринич се открояваха още по-ярко на синия фон на небето, но студът не се дължеше на времето: беше по-различен, студ, който се намираше вътре в нея, като камък. Ребека разтоварваше в кухнята пазарските чанти — три кутии портокалов сок, прясно мляко, две бутилки водка и едно готово за консумация блюдо — пиле с естрагон. Знаеше, че трябва да яде — целият предишен ден беше прекарала в пияно състояние, не беше яла нищо и беше спала само три часа. Беше се събудила заедно с изгрева на слънцето, с влажна от пот кожа, със сплъстена коса. В апартамента цареше истински хаос — по някое време през нощта беше счупила още една чаша, този път — в ателието, навсякъде се валяха угарки от цигари. В кухнята нямаше нищо за ядене, само отворена от една година бутилка „Бейлис“, оставена да се пече на перваза на прозореца. Главата я болеше толкова, че се наложи да си поеме няколко пъти дълбоко въздух, да вземе ключовете и да излезе да си купи парацетамол. Сега, като се прибра, се плесна по главата, загледана в покупките си. Нямаше парацетамол. Беше излязла с намерението да си купи парацетамол, а в крайна сметка беше купила водка.
„О, боже.“ Не мислеше, че ще намери сили да се покаже отново на горещото слънце, затова реши да използва друго обезболяващо. Намери една прашна чаша в дъното на шкафчето, изплакна я, отвори една от бутилките „Смирноф“ и си направи слаба смес от водка и портокалов сок. Само колкото да си успокои главата и да й помогне да заспи отново — нямаше намерение да се напива. „Но, боже, толкова е трудно да се спи, когато слънцето е изгряло.“ Помириса напитката, завъртя чашата в ръцете си и опита съдържанието й. След първото отпиване престана да й се струва горчиво; вкусът му стана сладък. Нави ръкавите на ризата си и отнесе питието в ателието, пусна щорите и се почувства по-добре. Сега вече цял Гринич не можеше да наднича през прозореца и да види колко безсъдържателна и куха беше в действителност. Слънчевата светлина все пак намери начин да се промъкне откъм кухнята, затова Ребека се върна там и пусна щорите, като спря пътьом, за да си напълни отново чашата.
— Джак — прошепна тя, като се върна с несигурна крачка в ателието. — О, боже, Джак…
Кафъри се събуди внезапно в стаята за роднините в интензивното отделение на болницата „Кингс“, сякаш някой беше произнесъл името му. Лежа известно време така, премигвайки, като опитваше да си спомни защо е тук. Снощи Сунес беше дошла в отделението и двамата заедно се бяха опитали да окажат натиск върху мистър Френдшип. Но за професионалистите в здравния бранш полицията заемаше едно от най-ниските места в списъка с приоритети, и отговорът беше: „не, още не“.
— Става дума за спасяване на човешки живот. Всичко друго, каквото и да е то, може да почака.
И така, Даниела се беше прибрала вкъщи с Полина, а Кафъри прекара още една нощ извън дома си и спа на една скамейка в стаята за роднини в очакване на новини. Това помещение можеше да мине спокойно за летище „Гетуик“ заради всевъзможните импровизации на тема легло. С изключение на една основна разлика — сълзите. През нощта бяха приели жена с масиран мозъчен кръвоизлив и нейният съпруг, неспособен да понесе вида на почти мъртвото й лице върху възглавницата, седеше самотен в един ъгъл, загледан в пода, почти без да помръдва. Той като че ли почти не забелязваше бебето, което седеше до него в бебешката седалка за коли, плачеше и правеше физиономии, свиваше юмручета и нямаше представа, че в момента бъдещето му се решаваше в съседното болнично отделение.
Кафъри се надигна премигвайки и разтри лице. Вратът го болеше, защото беше спал на твърдата пейка. Запъти се право към главния вход на интензивното отделение, като оправяше ризата и приглаждаше назад косата си с ръка. Време беше да се раздвижи. Въоръженият полицай го пусна, но завеждащата отделението, висока жена в напреднала бременност, бе твърдо решена да не му позволи да смути покоя на пациента й.