— О, по дяволите.
Беше й нужно доста време, докато нормализира дишането си. След това придърпа Смърф до тръбата и се опита да я насърчи да пие, но лабрадорът само обърна глава на другата страна и въздъхна.
— Добре, Смърф, стой там. — Не беше изпила кой знае колко вода, но се чувстваше по-силна, защото знаеше какво е постигнала. — Не остава много.
Върна вниманието си към дъските. Между летвите в ръцете й имаше свръзка, а в страничния край на едната имаше вдлъбнатина. Можеше да я разшири, колкото да пъхне пръстите си вътре. А ако от това не излезеше нищо, вече беше взела решение — щеше да използва придържащата летва, за да си пререже глезена. Вече дори не се чувстваше зле при тази мисъл.
В помещението цареше оживление. Екипът беше отпочинал, а вече разполагаше и с нови улики и беше готов да започне работата за тяхното проучване. Кафъри се беше прибрал, колкото да вземе един душ и да се преоблече — не забеляза никакъв признак Ребека да е идвала. Сега се чувстваше освежен и чист. Беше решил да говори отново с Пийч. Ако мистър Френдшип не искаше да чуе него, може би щеше да бъде по-склонен да послуша Сунес.
Влезе в стаята на Криотос, точно когато телефонът й звънна. Тя се приведе напред и откачи слушалката с един пръст.
— Да? — Хвана я между брадичката и рамото си, и постави и двете си ръце на бюрото, взирайки се в купчина формуляри, докато слушаше. Кафъри се приближи и застана до нея, загледан в лицето й. — За теб е — произнесе само с устни тя.
— Добре. В моя офис.
Мерилин прехвърли разговора. Щом влезе в офиса на старшия следовател, младият мъж кимна на Сунес и вдигна телефона.
— Да.
— Джак. — Фиона Куин беше задъхана. — Исках ти да го научиш пръв. ДНК-то се върна.
— Боже! — Той затвори вратата и придърпа стола си към бюрото, а сърцето му затупка учестено. — И?
— Разполагаме с пълен мъжки профил. Пълен. Резултатите са ясни и ярки като Коледното осветление на Оксфорд стрийт.
Кафъри щракна трескаво с пръсти към Даниела. Тя вдигна изненадано очи.
— Какво?
— ДНК — произнесе само с устни той, поставил длан върху слушалката.
Тя завъртя с пети стола си към неговото бюро. Настани се до него, опитвайки се да подслушва разговора. Почти трябваше да я спре, за да не му отнеме слушалката.
— И какво излезе, Фиона?
— Няма да повярваш.
— Може и да повярвам. Изпитай ме.
Небето над Брокуел парк беше безметежно синьо, само няколко облака се носеха на хоризонта, сякаш бяха по-тежки от синия цвят и с извити надолу краища.
Роланд Клеър можеше да вижда небето през прозореца, но в момента шарките му не го интересуваха: беше се пъхнал отново в стенния си гардероб и, окъпан в червена светлина и прехапал език, изряза негативите и постави първия в увеличителния апарат.
Знаеше, че се приближава към края и трябваше да се насили, за да спре нервния тик на коляното си, докато ту вдигаше, ту сваляше по-ниско настолната лампа. Щом намести фокуса, изключи червената крушка и пусна светлината на увеличителния апарат. Бял триъгълник, който изглеждаше съвършено в царящия в гардероба мрак, заля хартията. Съвсем същият беше и в наръчника. Таймерът беше развален, но Клеър бе подготвен — беше прочел някъде, че думата „фотография“ се равнява на „една секунда“, затова, както седеше на табуретката, загледан в хартията, със стиснати между коленете длани, измърмори:
— Една фотография, две фотографии, три фотографии.
Когато отброи двайсет секунди, изключи светлината на увеличителния апарат и, осветен само от безопасната червена светлина, занесе хартията до подноса, където бе приготвил разтвора за проявяване. Застана прав край него, като въртеше хартията вътре и броеше наум, и гледаше как образът се появява постепенно.
— Сто и две фотографии, стои и три фотографии, сто и…
Спря да брои. Образът беше все още леко замъглен, а и светлината беше доста слаба, за да вижда както трябва, но бързо наля малко фиксатор и препарат за спиране на проявяването — едва се задържа на едно място, докато измине нужното време. После отнесе капещата хартия в кухнята, постави я под крана в мивката и се взря в нея. Картината беше малко замъглена, или заради повредения увеличителен апарат или защото още в началото не беше фокусирана както трябва. С бясно препускащо сърце Клеър се приближи до прозореца на дневната и я погледна на дневна светлина.