23
Напрежението в интензивното отделение вече се беше уталожило и се беше възцарило спокойствие, чуваше се само тихото бръмчене на апаратите и от време на време — алармата от някой от тях. Денят беше топъл и прозорецът в стаята на сестрите беше открехнат. Ветрецът, който преминаваше през отделението, повдигаше завесите. Десет минути преди обяд една от сестрите се плъзна безшумно из отделението. Спря пред отделната стая, сякаш изведнъж й беше дошло наум нещо, постоя неподвижно за малко, протегнала леко единия си крак зад другия, после натисна дръжката на вратата, влезе и затвори вратата след себе си. След по-малко от минута вратата се отвори и същата жена излезе. Отдалечи се бързо от стаята, вече изглеждаше по-скована, отколкото преди да влезе, а походката й изведнъж бе станала отсечена.
Айо мислеше, че е добър професионалист: като сестра за критично болни рядко бе имала проблем да открие човешкото във всеки и никога не бе имала проблем да се пресегне под жиците и тръбичките и да намери топлата пулсираща душа. Но когато отвори вратата и погледна лежащия в леглото Алек Пийч — „Ами, Алек Пийч не приличаше на никой, който съм виждала досега“… Все едно там лежеше нечия черупка, празна шушулка. Той дишаше, сърцето му биеше, показателите на жизнените му функции бяха добри, стабилни… но топлината го беше напуснала. Беше се изцедила от него.
Айо се питаше къде се е дянало състраданието й. Когато той отвори едното си око и го вторачи в нея, тя направи инстинктивно крачка назад. Мъжът я плашеше. Бързо, преди да бе успял да каже нещо, излезе от стаята и сега, докато вървеше с решителна стъпка из отделението, реши да попита детектив инспектор Кафъри какво иска от Пийч, защо точно имаше нужда входът за отделението да се пази от въоръжен полицай, защо я беше излъгал, за да се добере до стаята му. Обикновено полицията слагаше охрана само ако пациентът беше жертва на измама с наркотици или се нуждаеше от защита. Или ако беше заподозрян.
Тази мисъл я накара да спре и да се обърне, за да погледне назад към стаята на Пийч. Зад стъклената врата се движеше някаква сянка. Там имаше сестра, за да смени системите, но въпреки всичко Айо се вцепени. „По дяволите, Айо, извини се на онзи детектив, кажи, че съжаляваш за случилото се тази сутрин, че е трябвало да получиш нареждания отгоре, както може би да му разкажеш също така и за побъркания си мозък и изобилието му от идеи.“
Да, щеше да има какво да разказва на Бенедикт след завръщането й: „Аз само отидох и казах на проклетата полиция, нали?“. Представяше си ясно картината: семейство Чърч, изтощени от пътуването, спират на алеята пред къщата с покрита с пясък кола, вдигат поглед и виждат, че входната им врата е разбита и цялото място е оградено от полицейска лента. „Толкова съм смутена, Бен, но открих нещо странно, открих, че Рори Пийч пикаел по разни неща в къщата… нали се сещаш, като Джош. Божичко, Бен, толкова съм драматична, извинявай.“
Опита да се отърси от тази картина, да си проясни мозъка. „За бога, момиче, вземи се в ръце, бедното ти дете ще има луда жена за майка.“ Не можеше обаче да се отърве от усещането, че очите на Пийч я следяха, че не можеше да избяга от тях дори тук.
Снимката, която Роланд Клеър държеше пред прозореца, беше на мъж, извършващ полов акт с момче. Всъщност мъжът насилваше малкото момче — това ставаше ясно от изражението на детето и от неговата поза. Лицето на мъжа беше неясно, леко извито встрани, но беше лице, което Роланд Клеър беше виждал доста напоследък. Бяха го излъчвали многократно по новините тази седмица. Това беше лицето на Алек Пийч.
В този момент, десетки метри по-надолу, един патрулиращ полицай мина покрай Аркейг Тауър и, внезапно притеснен, Клеър дръпна завесите. Никой не можеше да го види чак тук, толкова високо, но макар да го знаеше, се почувства по-сигурен като отнесе снимката до дивана, където седна и се вторачи в нея с бясно препускащо сърце.
Екипът беше изумен. ДНК-то, открито върху Рори, беше на баща му, Алек. И не само това: влакната, открити под светлината на уреда „Краймскоуп“ в раните на момчето, бяха идентифицирани. Те бяха от тениската, която Пийч бе носил по време на т.нар. „нападение“ на семейството му. Въпреки неговите твърдения, че не беше виждал и чувал сина си през цялото време, през което бяха държани в къщата, по някакъв начин влакна от неговата тениска бяха проникнали под въжетата, с които беше завързано момчето. И сега, когато започваше да си задава свързани с него въпроси, екипът призна евентуалната правота на неколцината, които от самото начало се бяха питали — „просто някакво подозрение“ — дали мистър Пийч не бе имал навика да пердаши Рори от време на време.