— Звънът от падащите по местата си части от пъзела е направо оглушителен. — Сунес стоеше пред компютъра си, изпращаше имейли и смучеше със сламка кутия „Д-р Пепър“. Вдигна поглед към застаналия на прага на стаята на старшия следовател Кафъри. — Какво? Нямаш ли нещо по-добро за правене освен да стоиш там като храчка на стената?
— Дани. — Джак затвори вратата и се приближи. — Виж…
— О, боже — въздъхна тя. — Толкова добре те познавам — ще искаш нещо, нали?
— Искам да говориш вместо мен с онзи твърдоглавец в „Кингс“. Френдшип. Не ми дава да говоря с Пийч.
— Не се притеснявай заради това, Джак. Дай време на Алек да се пооправи, тогава ще се заемем с него. — Веднага разбра обаче, че това не му беше достатъчно, затова бутна клавиатурата, облегна се назад на стола си, скръстила длани на корема. — Джак? Не си го арестувал, нали? Преди да постъпи в болницата?
— Не.
— Значи часовникът на ареста не се е задействал?
— Не.
— Пазят го и не може да отиде никъде, нали?
— Точно така.
Даниела разпери ръце.
— Какъв е проблемът в такъв случай? Защо е цялото това бързане? Остави консултанта да се помае колкото му сърце иска.
— О, боже… — Младият мъж се отпусна на стола си и разтърка очи. — Виж, не знам откъде знам, но ти гарантирам, че съвсем не е толкова просто. — Приседна напред, сплете пръстите на ръцете си и ги насочи към нея. — Абсолютно съм сигурен, че той работи с някой друг, Дани. Веднъж щом се почувства в безопасност в някоя къща, след като запуши устите на всички и ги завърже здраво, може да влиза и да излиза колкото си иска…
— Джак…
— … и ако си има и някой друг, колко време ще издържат те според теб? Четири дни? В това време, без никакви наранявания, пет дни, ако имат наистина голям късмет. — Стана и постави длани на вратата. — А сега, моля те, много те моля, поговори с онзи дръвник в „Кингс“.
Бенедикт работеше, режеше с придържащата летва, като с всяка следваща минута се чувстваше все по-зле и по-нестабилна. Не й пукаше колко шум вдига, тъй като знаеше, че тролът си беше тръгнал. В началото се отделяха тънки като косъмчета частици дърво, после — по-големи и усукани. Трябваше да спира на всеки няколко минути, за да си поеме въздух, проснала крака от двете страни на участъка, върху който се трудеше. После се отпускаше на една страна и прилепваше устни до тръбата на радиатора, изсмуквайки колкото може вода със заприличалата си на пергамент от жаждата уста. Силите й намаляваха, но нямаше намерение да се предава.
Бяха й необходими почти три часа, докато изтърка дълбока около половин сантиметър линийка. От летвата се бе отделило парченце дърво с размерите на бучка захар, но в нея се образува дупка, широка два пръста. Пусна летвата и пъхна внимателно банела от сутиена си в дупката така, че да се подаде откъм снадката и да образува нещо като дръжка. Седна на пода, опряла пети в стената, за да има някаква опора, стисна двата края на телта и опъна. Кръвоносните съдове в главата й се подуха от усилието. „Възможно ли е вените ти да се спукат? — помисли си тя. — Може ли просто да се пръснат?“
Лондон се топеше от жегата. Земята в Брокуел Парк беше напукана, цепнатините в нея напомняха дълги отворени рани, а на брикстънския пазар момичетата се движеха по улицата, облечени само в дънкови шорти и пестеливи блузки от тънък памучен плат, с вързани с розови ленти коси. Застаналият на ръба на плувния басейн Гъмър Рибата се чувстваше изморен. Всичко го дразнеше след срещата с детектив инспектор Кафъри. „За последен път говоря с някой от полицията.“ Днешната група се състоеше от деца на осем и девет години. Той спря и ги огледа с присвити очи, както бяха наредени покрай водата, застанали с отпуснати покрай тялото ръце като пингвини с разноцветни надуваеми пръстени около ръцете.
— Е? Кой липсва?
Децата се приведоха напред, за да огледат редицата.
— Джош — усмихна му се едно от момченцата, като разкри празните места на липсващите си зъбки.
Джош Чърч беше нов в групата. Беше идвал само два пъти, слизаше пред вратата на басейна от голяма жълта кола.
— Е? Някой от вас виждал ли го е? Някой от вас живее ли близо до него?